Първото семейство
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Шон Кинг и Мишел Максуел #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Първото семейство». Краткое содержание книги:
— Ще я видя — прекъсна го Уила ядосано и му обърна гръб.
— Добре — отвърна тихо Куори.
Следващите й думи го накараха да се вцепени.
— Това свързано ли е с дъщеря ти? Онази, която вече не може да чете?
Той се обърна бавно и се втренчи в нея.
— Защо каза това? — Гласът му прозвуча твърдо и гневно.
Уила го гледаше в очите.
— Защото и аз съм нечия дъщеря.
Така е, помисли си Куори. Просто не знаеш чия.
Излезе и заключи.
След няколко минути вратата се отвори пак.
Жената прекрачи прага, а Куори остана вън.
— Ще се върна след час — каза той.
Затвори вратата, а Даян Уол пристъпи плахо напред и седна на масата. Уила отиде при нея и засили леко светлината от фенера.
— Как си? — попита тя тихо.
— Толкова се страхувам, че понякога ми е трудно да дишам — отвърна Даян.
— И аз.
— Не се държиш като изплашена. Аз съм възрастна, а ти, изглежда, си много по-смела от мен.
— Той каза ли ти нещо? Мъжът?
— Не. Само ми каза да дойда с него. При теб.
— Ти искаше ли?
— Разбира се. Искам да кажа… чувствам се самотна в онази стая.
Погледна книгите. Уила проследи погледа й.
— Искаш ли някоя?
— Никога не съм си падала по четенето.
Малкото момиче взе няколко книги и ги бутна към нея.
— Значи сега е моментът да започнеш.
Даян докосна корицата на едната.
— Той е много странен похитител.
— Така е — съгласи се Уила. — Но въпреки всичко трябва да се страхуваме от него.
— Не мисля, че това може да е проблем.
— Почти се измъкнахме — възрази дръзко Уила. — За малко да успеем.
— Ти го направи. Не успяхме заради мен. Не съм героиня.
— Исках само да се прибера при нашите.
Даян протегна ръка и улови рамото на момичето.
— Уила, ти си много смела и трябва да продължаваш да си смела.
— Аз съм само на дванайсет! Все още съм дете! — проплака Уила.
— Знам, скъпа. Знам.
Даян премести стола си от другата страна на масата и прегърна Уила през раменете.
Уила се разрида и Даян я притисна към себе си. Прошепна й, че всичко ще бъде наред. Че близките й несъмнено са добре и че скоро ще ги види. Даян знаеше, че Уила няма да види майка си никога, защото онзи й беше казал, че е мъртва. Ала самата тя още не го беше съобщила на детето.
Нейното дете.
Куори, застанал пред вратата, се облегна на стената на галерията и потри между пръстите си стара монета. Мислеше да я даде на Гейбриъл. Не за да я продаде. За да учи в колеж. Сега обаче не мислеше за монетата. Слушаше плача на Уила. Хлипанията й отекваха в галериите на рудника, както през десетилетията бяха отеквали стоновете на миньорите и поколения преди тях — писъците на пленените войници на Съюза, умиращи от болестите, които разяждаха телата им.
Не беше в състояние обаче да си представи по-болезнен, по-сърцераздирателен звук от този, който чуваше в момента. Пусна монетата в джоба си.
Беше сложил нещата си в ред. Беше се погрижил за онези, за които искаше. Останалото не беше в неговите ръце.
Разбира се, хората щяха да го обвинят, но — така да бъде. Беше преживявал много по-лоши неща от неодобрението на околните.
И все пак щеше да се радва, когато всичко свърши.
Трябваше да свърши скоро.
Никой от тях не беше в състояние да издържи още много.
Самюъл Куори знаеше, че самият той не би могъл.
По-късно вечерта отиде с пикапа да види Типи. Този път тръгна сам.
Чете й. Пусна й записа с гласа на майка й.
Огледа стаичката, в която Типи беше затворена през всичките тези години. Беше запомнил всички уреди, които поддържаха живота й, и непрекъснато беше разпитвал персонала за какво служи всеки един от тях. Хората нямаха представа защо проявява подобно любопитство, но това не го интересуваше. Той знаеше защо.
Когато най-накрая погледна изпитото лице на дъщеря си, атрофиралите й крайници, напомнящия скелет торс, почувства как собственото му тяло натежава, като че ли земното притегляне изведнъж беше станало по-силно. Може би като наказание.
Куори нямаше нищо против наказанията, стига да се раздаваха справедливо. Което никога не се случваше.
Излезе и отиде в стаята на сестрите. Трябваше да уреди някои неща. Беше време Типи най-накрая да напусне това място.
Беше време да прибере момичето си у дома.