Първото семейство
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Шон Кинг и Мишел Максуел #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Първото семейство». Краткое содержание книги:
— Нищо след купичката и лъжицата.
— Странно — отбеляза Шон.
— Всичко около отвличането е странно. — Гласът на Бетак прозвуча особено.
— Но и всичко е отлично планирано. Ако с Мишел не се бяхме оказали в къщата неочаквано, щяхме да знаем още по-малко. Значи мислиш, че похитителите ще се обадят?
Бетак сви рамене.
— Нещата са такива, каквито са.
— Нещо за надписите по ръцете на Пам?
— Не съм чул нищо ново.
Шон погледна Мишел и каза:
— Спомням си първия път, когато видях Пам. Наистина беше страхотен човек. Невероятна майка. Ти познаваше ли я изобщо?
Подхвърли го небрежно, но се втренчи в Бетак изпитателно.
— Не съм имал удоволствието — отговори той невъзмутимо. — Дойдох да изкажа съболезнования на първата дама.
Шон погледна към вратата, където се мярна Джейн Кокс с няколко от сътрудниците си.
— Тя е страхотен човек.
— Вие двамата имате ли нещо ново по случая?
Мишел отговори първа:
— Ако имахме, вече щяхме да сме информирали Уотърс.
— Важното е да се намери Уила — добави Шон. — Не ни интересува кой ще си припише заслугите.
— Хубава философия — отбеляза Бетак и глътна остатъка от питието си. — И се среща рядко в този град.
— Това обаче означава всички да играят по тези правила и да казват всичко, което знаят — добави Мишел, вперила очи в Бетак.
Агентът забеляза изражението й, погледна Шон, после пак Мишел.
— Намекваш ли нещо?
— Тък Дътън те е видял с жена си, когато се е знаело, че е заминал извън града — сниши глас Шон.
— Греши.
— Описа те доста точно. И на погребението те разпозна.
— Много хора изглеждат като мен. И защо да се срещам с Пам Дътън?
— Надявах се ти да ни кажеш.
— Не мога, защото не се е случвало.
Шон се втренчи в него продължително, после каза:
— Добре, значи Тък греши.
— Точно така. Греши. Извинете ме.
И той се отдалечи.
Мишел се обърна към Шон.
— Колко време ще мине според теб, преди да се свърже с онзи, за когото работи?
— Не много.
— Значи просто да чакаме?
Шон се огледа, после видя Тък, който минаваше наблизо.
— Всъщност писна ми да чакам.
48
Уила прочете последната книга, сложи я на купчината върху останалите, седна на кушетката и се вторачи във вратата. Когато четеше, забравяше къде е. След като прелистеше последната страница, отново си даваше сметка, но не къде е, а по-скоро какво е.
Затворник.
Нямаше да види близките си отново. Беше сигурна.
Чу стъпките и замръзна. Беше едрият. Възрастният. Познаваше стъпките му. Вратата се отвори и след няколко секунди той се появи. Затвори вратата зад гърба си и застана до нея.
— Добре ли си, Уила?
После седна на масата и сложи ръце в скута си.
— Прочетох всички книги.
Той отвори раницата си, извади нова купчина и ги сложи на масата.
— Ето.
Тя ги погледна.
— Значи ще стоя тук още дълго?
— Не. Няма да е много дълго.
— И ще се върна при нашите?
Той извърна поглед.
— Хареса ли ти жената, която е тук?
Уила го гледаше от упор.
— Страхува се. И аз се страхувам.
— Всички се страхуваме по един или друг начин.
— Ти защо се страхуваш? Аз не мога да те нараня.
— Надявам се книгите да ти харесат.
— Има ли някоя, в която детето накрая умира? За да се приготвя за онова, което ме чака?
Той стана.
— Говориш, сякаш не си ти, Уила.
Тя също стана. Макар да беше две педи по-ниска, се държеше като равна с него.
— Не ме познаваш. Може да си научил разни неща за мен, но не ме познаваш. Нито пък семейството ми. Направи ли им нещо? Кажи ми! — настоя тя.
Куори зашари с очи, но избягваше погледа й.
— Ще те оставя да поспиш. Май имаш нужда от сън.
— Остави ме на мира! — извика тя силно и твърдо. — Не искам да те виждам повече!
Куори улови дръжката на вратата.
— Искаш ли да видиш онази жена пак?
— Защо?
— Ще има с кого да си поприказваш, Уила. Освен с мен. Разбирам защо не ме харесваш. Ако бях на твое място, и аз нямаше да се харесвам. Не ми допада това, което правя. Ако знаеше цялата истина, може би щеше да ме разбереш по-добре. Може би нямаше…