Невинните [calibre 1.48.0]

След още няколко километра Роби отби и спря пред висок портал. Към тях тръгна униформен пазач, преметнал през рамо МР-5. Зад него се виждаше втори, който му пазеше гърба.

Роби свали стъклото и подаде документите си.

— Има ме в списъка.

Пазачът извади мобилния си телефон и продиктува данните. След миг се появиха още двама въоръжени мъже. Единият се наведе да огледа купето, а след това провери багажника и надникна под колата. Раницата на Джули беше старателно прегледана, а портативният уред за улавяне на пулс през кожа и метал установи, че в колата има само две туптящи сърца.

Вратата се плъзна встрани. Роби пое по правата алея и спря на един абсолютно пуст паркинг. Свали си колана и погледна към Джули, която не беше помръднала.

— Слизай — подкани я той.

— Какво е това място?

— Сигурно. Най-вече за теб.

— Да не е ЦРУ?

— Да си видяла табела, на която го пише?

— Те нямат табела. Нали са секретни?

— Без табела шпионите не могат да го открият.

— Много смешно!

— Не е ЦРУ — успокои я той. — Не бих те завел в Лангли, защото само ще си създам главоболия. Това място не е толкова прочуто, но е абсолютно сигурно.

— Значи ще ме зарежеш тук?

— Хайде, Джули — подкани я той. — Трябва да го направим.

Прекосиха паркинга и Роби натисна звънеца до остъклената врата на някаква двуетажна сграда. Отвори им още един въоръжен пазач, който ги поведе по коридора и им направи знак да влязат в малка заседателна зала.

Джули седна на един стол, а Роби остана прав и закрачи напред-назад.

— Нервен ли си? — попита тя.

Той вдигна глава да я погледне. Едва сега си даде сметка, че момичето се страхува. Съвсем нормално. На нейно място биха се страхували далеч по-възрастни и опитни хора.

— Не съвсем — отвърна той, седна до нея и огледа залата. — Но за теб е по-добре да бъдеш тук.

— Това е нещо като затвор, така ли?

— Нищо подобно. Ти не си затворничка. Просто трябва да те държим на сигурно място.

— Не ме ли лъжеш?

— Говоря ти истината, Джули — каза той. — Нито повече, нито по-малко.

Тя дръпна ципа на раницата си.

— Може ли да си напиша част от домашните тук? Имам да решавам няколко задачи.

— Разбира се. Но не разчитай на помощта ми. Така и не стигнах по-далече от таблицата за умножение.

Пет минути по-късно вратата се отвори и на прага се изправи Синия. Безупречен възел на вратовръзката, изгладен панталон, колосана риза, лъснати обувки. Изражението му беше безизразно, но Роби веднага усети раздразнението му. Държеше кафява папка.

Погледна първо Джули, а след това Роби.

— Мислиш ли, че това е добра идея? — попита и махна със свободната си ръка към момичето.

— Много по-добра, отколкото да я оставим на предишното място.

— Вече ти казах, че то не беше компрометирано.

— Знам какво ми каза — натъртено отвърна Роби.

Синия въздъхна и седна срещу Джули, която го наблюдаваше с нескрит интерес. Почувствал, че трябва все пак да има някакво представяне, Роби промърмори: