Невинните [calibre 1.48.0]

— Сбогом завинаги, така ли? — попита Джули с ръка върху дръжката на вратата.

— Ти искаш ли да е така?

— А ти?

— Аз не — отвърна искрено той.

— Но не си сигурен…

— Не искам никога повече да страдаш заради мен.

— Животът е такъв, какъвто е, Уил. Просто го приемаш.

— Това е и моята философия.

— Откъде мислиш, че съм го научила? — усмихна се тя и закачливо го побутна по рамото. — Благодаря ти за всичко. Адски много ти благодаря.

— Мисля, че аз ти дължа много повече, отколкото ти на мен.

— Нека е поравно, става ли?

Момичето протегна ръце и го прегърна. Той се поколеба за миг, после го притисна в обятията си.

Джули слезе от колата и бавно тръгна към апартамента. Обърна се да му помаха, а след това запрескача стъпалата нагоре въпреки накуцващия крак.

Още си е дете, помисли си той, докато я гледаше как се отдалечава и изчезва във входа.

Беше убеден, че раните ѝ ще зараснат. Поне физическите. А може би и душевните с течение на времето.

За себе си обаче не можеше да каже същото.

В съзнанието му се появи образът на Ани Ламбърт. Бурно и неочаквано, сякаш изстрелян от ракетна установка. Преживя всеки миг, който бяха прекарали заедно. Всяка дума, която си бяха разменили. Всяка мисъл за нещо общо помежду им, която му беше минала през главата.

Но тя се оказа убиец. Също като него. С тази разлика, че той го беше избрал по собствена воля. Докато тя не бе имала никакъв избор. Тогава кой от двамата беше по-виновен?

Джули беше права. Животът беше такъв, какъвто е — просто го приемаш. Той не предлагаше комфорт, не щадеше чувствата. Не ограничаваше болката, но и не слагаше таван на щастието.