Магьосническа кръв
- Автор: Bast Anya
- Серия: Магьосници на елементите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Магьосническа кръв». Краткое содержание книги:
Досега не беше ли разбрала, че няма да я даде без борба?
ОЧАКВАНЕ.
Изабел чакаше смъртта да дойде. Всяко тик-такане на големия стенен часовник в хола я приближаваше.
Тя отпусна глава върху облегалката на дивана и затвори очи. Беше спала само три часа през последните двадесет и четири, но сънят продължаваше да я отбягва. Макар че сънят бе нещо, от което ужасно се нуждаеше. Трябваше да е готова за Бойл. Тя сви пръсти около спринцовката, която бе взела от пода на затвора. С другата си ръка докосна ножа в канията на китката си.
Не бяха открили Стефан в Грибин. Адам се бе обадил да й каже. Нямаше следа — разбира се — и от Бойл. Шансът й да се спаси бе завършил катастрофално и сега почти бе изчерпала възможностите. Оставаше й още един и шансовете бяха против нея.
Придърпа завивката по-близо и вдиша остатъчния аромат от сладкия парфюм на сестра си. Страхът, който бе изпитала преди, почти беше изчезнал. Щеше да се бори възможно най-здраво и възможно най-дълго. Щеше да предпази тези, които обича, по възможно най-добрия начин. Останалото бе в ръцете на Бога и Богинята.
Най-накрая тя задряма за малко, въпреки тик-такането на стенния часовник и факта, че бе оставила всички лампи светнати. Въпреки това, скоро я събуди думкане по вратата. Със замъглен поглед, тя хвърли поглед на часовника и видя, че е спала половин час. Страхотно. Когато демонът дойдеше, щеше да бъде в перфектна физическа форма.
Тя се изтласка от дивана и отиде до вратата. Поне знаеше, че не е Бойл. Демоните не чукаха.
Изабел провери шпионката, въздъхна и отпусна глава върху стената. Чудеше се дали ще дойде. Разбира се, беше глупаво да си мисли, че няма да го направи. Томас Монахан не беше мъж, който да разкараш лесно. И все пак си мислеше, че достатъчно здраво е забила клина помежду им, та той да остане настрани.
Трябваше да го разкара от тук бързо, но щеше да е трудно да излъже Томас. Сърцето й искаше само него — присъствието му, аромата му, обгръщането на силните му ръце, дрезгавия му глас в ухото си. Главата й искаше само да го разкара възможно най-далеч от тук.
Стягайки се, тя отключи вратата и я отвори.
Той носеше чифт черни панталони и бяла ленена риза. Косата му висеше дълга и разпусната през раменете му, а тъмните му очи бяха притворени, но не изглеждаха лениво; те искряха с огън. Обикновено чувствената извивка на устните му бе станала тънка линия. Тя разпозна езика на тялото; беше бесен.
Богиньо, бе секси, когато беше бесен.
Дъхът й секна и пръстите й се свиха малко, не искаха нищо повече от това да се плъзнат под ризата му и да докоснат топлата кожа и твърдите мускули, които знаеше, че лежат там. Вместо това прикри реакцията си, запази безизразното си лице и просто се върна обратно в апартамента.
Вратата се затвори с трясък зад нея и ръката му се спусна върху рамото й. Обърна я с лице към себе си.
— Просто си тръгна? Не заслужих ли поне едно "довиждане"?
— Каза ми да си вървя, Томас — напомни му мрачно тя.
— Да, да се махнеш от затвора. Нямах предвид да напускаш Сборището.
— Не искам да го правя отново, Томас. Болеше достатъчно и първия път. — Тя въздъхна. — И двамата знаехме, че няма да продължи дълго. Беше само заради секса. Сексът беше страхотен, но сега е време да приключи. — Толкова коравосърдечни думи, толкова лесно изречени. Защо ги усещаше като малки кубчета лед в гърлото си?
И, по дяволите, той така или иначе не й вярваше. Тя дори не се нуждаеше от емпатия, след като съмнението ясно се четеше по изражението му.
На челюстта му се стегна мускул.
— Не си добра лъжкиня, Изабел — заяви той. — Просто бягаш от мен, точно както бягаш от всеки друг, с когото се сближиш.
Тя се отдръпна от него.
— Благодаря за психоанализата, но не знаеш нищо за мен. — Разбира се, че знаеше. Цял живот бягаше от всяко привързване или емоционална котва. Само че сега бе срещнала Томас и се бе влюбила в него, така че не искаше да бяга никъде, освен право в прегръдките му.
Само дето сега беше единственият момент в живота й, когато трябваше да бяга.
Понякога съдбата не струваше.
Следващите й думи се откъснаха от вътрешността й, някъде отляво на седалището на магията й. Опита се да запази гласа си стабилен, но трябваше да извърне лице, защото знаеше, че не може да владее изражението си.
— Просто си тръгвай, Томас. Моля те, точно сега не те искам тук. — Най-сетне частица истина, макар че болеше да я изрече.
— Защо си толкова изплашена?
Тя притисна ръка към очите си.
— Не е точно… страх. Да се местя е единственото, което знам. Не мога да остана на едно място с един човек. Просто това не съм аз.