Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
Каруцата спря пред порта в дебел древен зид, Ричард и Уили бяха свалени долу и отведени заедно с пристава Том в широко открито пространство, където през пролетта сигурно растяха какви ли не цветя. Пред тях се възправяше Глостърската крепост, където се помещаваше и градският затвор. Крепостта беше с мрачни зидани бойници, кули и запречени с решетки прозорци, но приличаше по-скоро на развалина, отколкото на укрепление, защитавано за последно по времето на Оливър Кромуел. Но вместо да влязат в затвора, тримата отидоха в доста голяма каменна къща до външната стена и рова около крепостта. Там живееше главният тъмничар.
Едва тук Ричард осъзна, че са пратили човек, който да ги придружи от Бристъл чак дотук с една-едничка цел: не защото управата в „Нюгейт“ се е опасявала, че затворниците ще вземат да избягат, а защото е искала да си получи обратно веригите. Смъкнаха им белезниците и оковите, след което Том — приставът, си ти прибра грижовно, точно както жена ще си прибере невръстното дете. Сложи ги в чувал и след като му подписаха всички бумаги и приеха затворниците, той тръгна заедно с чувала да гони евтиния дилижанс към къщи, зарязвайки на произвола на съдбата Ричард и Уили, които бяха оковани с вече познатата им шейсетсантиметрова верига, прихваната с халки за двата им глезена. После надзирателят — те така и не видяха главния тъмничар, — ги подкара към крепостта заедно с безценните им сандъци.
Крепостта си беше същинска развалина и малкото обитаемо пространство бе натъпкано с толкова много затворници, че си бе направо невъзможно да седнеш, изпружил крака. Дори и да успееха да се сместят криво-ляво на пода, клетниците от немай-къде държаха коленете досами брадичките си. Помещението беше точно единайсет квадратни метра, а в него се бяха сместили трийсет мъже и десет жени. Тъмничарят, който бе довел Ричард и Уили, излая някаква неразбираема заповед и всички, успели да си намерят местенце, където да седнат, се изправиха. Излязоха заедно с Ричард и разплакания Уили, които все така мъкнеха сандъците, и спряха в леденостуден двор, където вече чакаха още двайсетина мъже и жени.
Беше неделя и затворниците в Глостърската тъмница заслушаха Божието слово от устата на преподобния Евънс, толкова грохнал, че сипкавият му глас биваше подеман от ветрищата, разхождащи се на воля из почти квадратното помещение и превръщащи думите му за покаяние, упование и благочестие — ако той изобщо изричаше тъкмо тях, — в неразбираем брътвеж. За късмет отчето смяташе, че десетминутната служба и още двайсет минути, прекарани в проповед, са предостатъчни, та да си заработи четирийсетте лири стерлинги годишно, които получаваше като свещеник на затвора, особено след като го правеше не само в неделя, а и в сряда и петък.
След това всички отново бяха натикани в общото помещение на углавните престъпници, далеч по-тясно, отколкото помещението за длъжници, нищо, че те бяха два пъти по-малко на брой.
— В дните от понеделник до събота не е толкова пренаселено — каза някаква жена още щом Ричард разбута навалицата, остави сандъка и се разположи отгоре му. — Мъж за чудо и приказ си, така да знаеш!
Жената приклекна в нозете му и изтика грубо с лакти хората от двете си страни — беше слабичка, на трийсетина години, и беше облечена в чисти, макар и кърпени многократно дрехи: черна пола, червена фустанела, червена блуза, черна куртка и кокетна черна широкопола шапка с боядисано в алено паче перо, килната на една страна.
— Няма ли тук параклис, където проповедта на отчето да се чува? — попита Ричард и се поусмихна — жената му беше симпатична, пък и ако си говореше с нея, нямаше да слуша оня ревльо, Уили.
— А, за имане — има, но е тясно, не можем да се поберем всички. Сега наистина си е препълнено — не е зле да избухне епидемия от треска, та да се поразредим. Аз се казвам Лизи Лок — протегна му тя ръка.
Той я пое.
— Ричард Морган. А този тук е Уили Инсел, проклятието на моя живот, а също моя сянка.
— Приятно ми е, Уили.
Момъкът отвърна, като отново се заля в сълзи.
— Не ти трябва шадраван — поясни уморено Ричард, — някой ден ще ми кипне и ще взема да го удуша. — Той се огледа. — Защо тук при мъжете има и жени?
— Няма отделен женски затвор, Ричард, любов моя. Няма отделен затвор и за длъжниците, затова и преди около пет години Джон Хауард ни е споменал в доклада си за местата за лишаване от свобода в Англия. Затова и в дните от понеделник до събота тук не е така пренаселено — мъжете ходят да строят нов затвор — изрече жената на скоропоговорка.