Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
Братовчедът Джеймс — аптекарят, пък се бе погрижил за здравето му.
— Нов камък за твоя филтър, но не го сменяй, докато не се налага, добре, че не тежи повече от пемзата, нали? Катранено масло и някакъв нов вид сапун, който се топи бавно, че, както гледам, сапуните ти вървят, Ричард! Ето ти и от моето специално дзифтово мазило — цери всичко, като се почне от язва и се стигне до псориазис. Мастило и хартия — привързал съм тапата да не се разлее. И погледни, Ричард! — възкликна радостно той, както всеки път, щом показваше някакво ново изобретение. — Викат им пера, понеже вършат същата работа, както подострените пачи пера, пъхаш ги в металния край на тая дървена перодръжка. Внесох ги от Италия, макар да ги правят в Арабия — както личи, там няма патици под път и над път. Още един бръснач — за всеки случай. Голяма кутия малц — да не те хване скорбут, ако не ви дават плодове и пресни зеленчуци. И парцали, парцали, парцали. Заради жена ми и майка ти търговците на текстил не смогват да презаредят с памучен плат. Ролка марля и малко стипца. И шишенце от патентования ми лек за подсилване, към който съм добавил и драхма33 злато, за да не се изприщиш. Ако лекът свърши и все пак се изринеш или ти излезе синя пъпка, дъвчи няколко дена олово. Каквото не съм увил с парцали, съм вместил между дрехите. — Зае се да реди нещата в сандъка, но по едно време се свъси: — Май ще се наложи да сложиш едно друго по джобовете на балтона, Ричард.
— Вече са пълни — отсече младият мъж. — Преподобният Джеймс ми донесе книги, точно тях не мога да оставя. Ако разсъдъкът ми ме подведе, братовчеде Джеймс, вече ще е все едно дали физически съм здрав. Тия три месеца издържах само защото имах възможност да чета. Най-ужасното в затвора е, че не правиш нищо. Нямаш с какво да се заемеш. Във времето на Бъниън — да, имам „Пътят на поклонника“, човек е можел да върши нещо полезно и дори да продава изработеното, за да издържа жена си и децата, както Въниън е правел цели дванайсет години. А тук тъмничарите се мръщят дори ако се движим. Без книгите отдавна да съм полудял. Затова и ще ги взема на всяка цена със себе си.
— Разбирам те.
След като дълго вадиха, редиха и пренареждаха нещата, накрая всичко се побра в ковчежето. Успяха да заключат двете тежки ключалки едва след като Уили седна върху капака — Ричард окачи на врата си ключа, прихванат на връвчица. Вдигна сандъка — тежеше най-малко двайсетина килограма.
За Уили също имаше сандък, по-малък и значително по-лек.
— Още не са измислени думите, с които да ти благодаря — рече Ричард и очите му се озариха от най-искрена обич.
— И аз съм ви признателен — рече Уили, трогнат дотолкова, че бе готов да се разплаче, въпреки че Ричард стоеше до него.
После се разделиха, за да се срещнат отново напролет, по време на съдебното заседание в Глостър.
Призори на шести януари Ричард и Уили вдигнаха сандъците и излязоха, тътрузейки оковани нозе, през запречената с решетки врата в коридора отвън, където Уолтър ги чакаше с някакъв тип — непознат, въоръжен с палка. Натикаха ги в помещението за оковаване, за миг Ричард си помисли, че ще им свалят веригите, и въздъхна от облекчение. Сандъкът тежеше много, едвам щеше да намери сили да го носи и без окови на краката. Но не би! Клетникът, отговарящ за това помещение на ужасите, взе петсантиметров железен пояс и го сложи на кръста на Ричард. Надяна му и белезници с шейсетсантиметрови вериги, прихванати за ключалката отпред върху пояса. После махна оковите на краката му и ги смени с две вериги, с които левият и десният му глезен бяха прихванати към металния пояс. Така той можеше да ходи нормално, но не и да тича, за да избяга: точно над пъпа му се събираха четири вериги.
Успя криво-ляво да вдигне сандъка и внезапно плиснат от радост, установи, че веригите образуват нещо като люлка, на която да сложи сандъка така, че тежестта да се разпредели равномерно.
— Дръж сандъчето ето тъй, Уили — каза той на сянката си, — по-лесно ще ти бъде.
— А ти си дръж езика зад зъбите! — излая Уолтър.
Пронизващо студеният въздух навън ухаеше като райски нектар. Разширил ноздри и очи, Ричард тръгна пред техния придружител, който досега не бе казал и думица. Дали беше съдебен пристав от Бристъл?
Беше му леко на душата, че се е измъкнал от смърдящия зандан. Знаеше, че Глостър е малък град, значи и затворът там би трябвало да е по-поносим от Нюгейтската тъмница в Бристъл. И в провинцията си имаше престъпност, но ако се вярва на вестниците, в многолюдните градове тя бе много по-голяма. Ричард можеше да се утешава и с мисълта, че многото е минало и малко остава. Съдебните заседатели в Глостър щяха да се съберат най-късно до края на март.
33
Стара аптекарска мярка, равна на 3,89 г. — Б.пр.