Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
О, какъв опияняващ въздух! Скоро щеше да завали сняг, поне това показваше черното прихлупено небе, но Ричард не се страхуваше от студа — само ушите му можеха да бъдат засегнати от него, понеже триъгълната шапка не ги предпазваше добре. Но карай! Потраквайки с веригите, той се заспуска с блеснали очи надолу по Нароу Уайн Стрийт.
Беше твърде рано, но Бристъл си беше ранобуден — хората трябваше да се явят на работа малко след разсъмване. Зиме работеха по осем часа, през пролетта — по десет, а лете — по дванайсет. Затова и по улиците имаше доста народ, който видя тримата мъже — двамата престъпници отпред и надзирателят зад тях. Хората сбърчваха ужасени лица и отскачаха като попарени в другия край на улицата. Никой не искаше да си има вземане-даване с углавни престъпници.
Вратите на леярната за месинг на Уосбъро бяха широко отворени, вътре беше същински ад от пламъци и тътен. Както личеше, Кралската флота все пак бе поръчала плоските месингови вериги за помпите — откакто беше изгубил парите си, Ричард не беше и стъпвал насам.
— Долфин Стрийт — отсече приставът, когато стигнаха ъгъла на улицата.
Значи щяха да свърнат не към пивница „Гербът на Купър“, а на север, през река Фрум. Беше логично. Пътят за Глостър тръгваше от кръстовището на Кингсдън и Хорсфийлд Стрийт.
Това наведе Ричард на друга мисъл: кой ли плащаше за всичко? Прехвърляха ги с Уили от едно в друго графство, разноските трябваше да покрие графството, където ги водеха. Нима те с Уили бяха чак толкова важни за Глостършир, че тамошната управа да се бръкне и да плати пътя — цели шейсет и пет километра, и надницата на пристава? Или плащаше Сийли? Разбира се, че плащаше той. При това на драго сърце, помисли Ричард.
От Долфин Стрийт поеха по току-що прокараното му продължение — булевард Юниън Стрийт, широк цели девет метра, с лъскави стъклени витрини, с прелестна дърворезба и проблясващ месинг по вратите. Девет метра бе три пъти повече от три метра, колкото бе широка Нароу Уайн Стрийт, затова и минувачите, които тутакси се стрелваха към другия край на улицата, бяха в три пъти по-голяма безопасност. Толкоз по-добре. Тук все пак живееха по-изискани люде.
Свърнаха наляво по Бродмийд и излязоха при двора, където Майкъл Хеншо си държеше каруците — прекарваше с тях какви ли не товари до Глостър, Монмът, Уелс, Оксфорд, Бирмингам и дори Ливърпул. В двора натикаха Ричард и Уили под нещо като навес, целия в конски фъшкии, и им разрешиха да оставят сандъците — Уили едвам си поемаше дъх.
„Ако не друго, то трите месеца на бездействие поне не са ми изпили докрай силите — помисли Ричард. — Клетият Уили просто си е слабак. Но още три месеца, и аз също ще се докарам на неговия хал, освен ако в затвора в Глостър не ми дадат възможност да работя и не ме хранят така, че да издържа. Всъщност, ако ходя на работа, кой ще ми пази сандъка от крадливи ръце? Надали някой ще посегне на катраненото масло и филтъра от шуплест камък, но парцалите и дрехите ще изчезнат за секунди. Ами ако някой открие двойното дъно, където са златните гвинеи? Книгите ми също могат да изчезнат! Със сигурност не съм единственият затворник в Англия, който може да чете.“
Огромната каруца, на която Ричард и Уили се качиха, беше с платнище отгоре, та поне малко да ги предпазва от стихиите, включително от задаващата се снежна буря, която далеч от бълващите топъл пушек комини на Бристъл сигурно щеше да се разрази по-свирепо. Каруцата беше теглена от осем огромни коня, които със сигурност щяха да се преборят с калищата на пътя за Глостър. Беше натоварена с толкова много бурета и сандъци, че двамата затворници нямаше къде да си сложат краката, и каруцарят взе да настоява да оставели техните сандъци.
— Това са личните им вещи, бе, човек, полагат им се по закон — рече съдебният пристав с тон, който не търпи възражения.
Покатери се на каруцата, за да смъкне веригите откъм единия край, където бяха прихванати за железните пояси, и ги прикачи за халките на подпорите за платнището. Накрая Ричард и Уили се наместиха криво-ляво сред товара и изпружиха крака. Приставът скочи долу и за миг Ричард се запита дали ще се раздели с тях още тук. Каруцата се разклати и потегли — не, приставът се бе наместил до каруцаря, над когото също имаше нещо като навес.
— Поразмърдай се, Уили — подкани Ричард своя умърлушен спътник, който — аха, и да ревне отново. — Помогни ми да преместя моя сандък, за да се облегна ей на оня чувал, после и аз ще ти помогна. Трябва да се опрем на нещо. И стига си плакал! Седнеш ли да ревеш, с теб е свършено!