Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
Едвам кретаха по размекнатия незастлан път, от време на време каруцата затъваше чак до осите на колелетата в калта. Тогава приставът махаше веригите на Ричард и Уили, те слизаха и се запретваха да тикат и да бутат — както всъщност и самият пристав, отбеляза развеселен Ричард. Валеше силен сняг, но температурите не бяха паднали дотолкова, че пътят да се заледи. Ала в края на първия ден, без да са слагали в уста ни залък, ни капка вода, ако не се броят падащите снежинки, те бяха изминали някакви си тринайсет от общо шейсет и петте километра.
Но каруцарят явно и не беше очаквал да са стигнали по-далеч, понеже спря пред хана „Звезди и плуг“ в Алмъндсбъри, слезе и доволен разпрегна конете.
— Длъжник съм ви, трябва да ви осигуря легло и завивки — рече той на затворниците много по-добронамерено и приятелски, отколкото в Бристъл. — Благодарение на вас поне пет-шест пъти изтикахме каруцата от калищата. А ти, Том, пък си заслужи халба бира — тук е за чудо и приказ, ханджията сам си я прави.
Каруцарят и приставът Том се запиляха някъде, оставяйки в каруцата Ричард и Уили, които недоумяваха какво ли следва оттук нататък. После Том се върна, откачи веригите от подпорите за платнището и насочил палката, поведе затворниците към зидана от камък плевня, където беше пълно със сено. Намери греда с няколко метални скоби по нея близо до пода и прикачи веригите на тях. След това отново изчезна.
— Умирам от глад! — изскимтя Уили.
— Можеш да се молиш, само не ми плачи!
В плевнята миришеше на чисто, сеното беше сухо и Ричард си помисли, че то ще е най-меката постеля, на която е спал от три месеца насам. Тъкмо си търсеше местенце, когато в плевнята влязоха як като канара момък и ханджията, понесъл табла с две халби бира, хляб, масло и две големи купи димяща супа. Момчето отиде в един от празните боксове и се върна с няколко чула.
— Джон разправя, че много сте помогнали на каруцата — рече кръчмарят, сетне остави подноса така, че двамата затворници да го стигат, и побърза да се дръпне назад. — Имате ли пари, за да платите нещичко над едното пени на човек, което приставът ще ми брои за вас? Инак ще се наложи да натоваря сметката на Джон — така де, работили сте му и сте си изкарали надницата.
— Колко искаш? — попита Ричард.
— По три пенита на човек, включително за четвъртинката бира.
Ричард извади от джоба си монета от шест пенита.
С три пенита си купиха призори хляб и бира, после отново се качиха на каруцата за втория ден, през който щяха да изминат тринайсет километра и щяха често-често да спират, за да тикат колелата, заседнали в кишата. Блаженият сън през нощта в сламата, съчетан с топлата силна храна, се отрази чудодейно на Ричард, макар че от напрягането го болеше всичко. Дори Уили се беше поободрил и буташе по-сърцато. Снегът беше спрял, беше се застудило и все пак температурите не бяха паднали дотолкова, че пътят да се заледи — можеха да изминават най-много тринайсет километра на ден, от което Джон каруцарят бе напълно доволен — така вероятно имаше възможност да отсяда в хановете, където обикновено нощуваше.
Ето защо и Ричард очакваше да го предадат в Глостърската тъмница вечерта на петия ден. Но каруцата забави ход, щом наближи странноприемница „Лятна месечина“ в предградията на Глостър.
— Не ми се ще да ви водя в онова ужасно място след мръкнало — обясни Джон каруцарят. — Изработихте си пътя, свестни хора сте и ми е много, ама много мъчно за вас. Това е последната нощ, която ще можете да си починете и да хапнете на корем — един Бог знае кога отново ще имате такъв случай. Нещо не ми приличате на углавни престъпници, затова ви пожелавам и на двамата повечко късмет.
Призори на следващия ден каруцата прекоси по подвижния мост река Севърн и навлезе в Глостър през северната порта. В много отношения градът си беше средновековен, беше запазил почти изцяло градската стена, рововете, подвижните мостове и бойниците. По-големите сгради бяха в черно и бяло, от дърво и кирпич, някои се издигаха на четири етажа, повечето къщи бяха със сламени покриви, макар да имаше и покрити с аспидни плочи. Това хвърли в ужас Ричард — като всеки бристълчанин той се плашеше от пожари и от сламени покриви, които могат да се подпалят. Видя града само доколкото му го позволяваше отворът отзад в платнището на каруцата, но и това му бе достатъчно, за да разбере, че до Бристъл Глостър изглежда така, както малката рибка — до кита.