Сага за Австралия

— Може и така да се каже.

Тя пъхна пръст в ключалката на сандъка.

— Какво има вътре?

— Лични вещи, въпреки че не се знае докога ще ми бъдат лични. Гледам, някои от хората тук са болнави, но повечето изглеждат доста по-здрави от затворниците в Нюгейтския зандан в Бристъл.

— Благодарение на строежа на новия затвор и на зеленчуковите лехи на Мама Хъбард. Който работи, го хранят добре. По-евтино е да изкарат затворниците, отколкото да наемат работници в Глостър — трябва да сме благодарни на някакъв си закон, според който лишените от свобода имали право на труд. И ние, жените, получаваме работа — главно в градината.

— А коя е Мама Хъбард?

— Главният тъмничар. Само внимавай да не лягаш болен — поболееш ли се, получаваш четвърт дажба. Тук върлува треска. От Коледа досега от общо осемдесет и трима души осем умряха от едра шарка. — А за това, Ричард, любов моя, не се притеснявай — потупа тя по сандъка. — Ще го наглеждам, но само ако ми върнеш услугата.

— И как да ти я върна? — застана на тръни той.

— Ами като ме пазиш. Кърпя и шия, изкарвам си по цяла дажба, че и някое и друго пени отгоре. Не може да се каже, че отчето не одобрява начина, по който искам да ми плащат за услугите. Но не мога да се отърва от тия навлеци, мъжете, особено от Айзак Роджърс. — Тя посочи едър като канара момък с вид на изпечен злодей. — Човек по-добре да си няма вземане-даване с него.

— Защо е тук?

— Защото е разбойник. Обрал е каруца, натоварена с бренди и със сандъци чай.

— А ти защо си тук?

Жената се изкиска и тръсна шапка.

— Защото задигнах най-прелестната копринена шапка на тоя свят! Не мога да се сдържа, Ричард, и туйто! Умирам си за шапки.

— Само не ми казвай, че са те осъдили на смърт само защото си откраднала някаква си шапка.

Черните очи светнаха, жената сведе глава.

— Не ми беше за пръв път — промълви тя. — Казах ти вече, умирам си за шапки.

— То бива, бива да ги обичаш, но чак пък толкова, та заради тях да увиснеш на бесилото!

— И през ум не ми е минавало, че ще ме обесят, когато ги задигах.

Той отново й протегна ръка.

— Разбрахме се, моето момиче. Можеш да си сигурна, че ще те закрилям, но в замяна очаквам от теб да ми пазиш сандъка, ако ще и с цената на живота си. И само да си посмяла да си играеш с ключалките, Лизи Лок! Вътре няма шапки, честен кръст! — Ричард се изправи и разтика околните. — Стига да успея да си проправя път през тази навалица, смятам да поогледам новите си владения. Пази ми сандъка, чу ли!

Четвърт час бе предостатъчен, та обиколката му да приключи. В дъното на общото помещение имаше няколко тесни килийки, неосветени и без проветрение, в тях нямаше никого, макар че в две се помещаваха нужниците. Порутеното стълбище водеше към горния етаж, препречен с дебели решетки. Помещението на длъжниците, и то с решетки откъм страната на помещението за углавните престъпници, беше три на шест метра, ала подобно на килиите, нямаше осветление и отдушник и щеше да тъне в непрогледен мрак, ако обитателите му не бяха избили част от горния край на стената, та да влизат светлинка и въздух. Отзад се падаше дворът. Макар и да разполагаха с по-голямо пространство, длъжниците се мъчеха повече и от углавните престъпници. Тях не ги извеждаха да работят, затова и кретаха, горките, на четвърт дажба. Подобно на затворниците в Нюгейтската тъмница в Бристъл, бяха само кожа и кости, бяха облечени в дрипи и почти не проявяваха признаци на живот.