Бедствие на високи токчета

— Ти не си глупава и нямаш нужда от моето одобрение — свирепо изрече Бренди. — Ти си чудесна такава, каквато си. Всички мислят така. Аз съм идиотка.

Тифани се засмя.

— Може би. Понякога. Но както и да се държиш, те обичам.

— Аз също те обичам, мамо. Винаги съм те обичала.

Двете се прегърнаха здраво, за пръв път в съзвучие една с друга от деня, когато бяха оставени да се оправят сами на този свят.

— Но ако взема да дрънкам глупости, да ме скастриш, чуваш ли? — нареди й Тифани.

— Тоест неща от типа: „Щом Роберто е с теб, значи си в безопасност“.

— Какво му е глупавото на това? — искрено объркана попита Тифани.

— Май не вярваш, че сама мога да се грижа за себе си.

— О, скъпа. — Тифани обхвана лицето й в длани и я погледна в очите. — Ти си най-кадърният човек, когото познавам. Разбира се, че можеш да се грижиш за себе си. Но две глави мислят по-добре от една, освен това…

— Какво?

— Не бих искала да прекараш целия си живот сама. Хубаво е да имаш човек, при когото да се прибираш. Лошата връзка е нещо ужасно, а липсата на връзка е нещо много… самотно. — Тифани говореше тъжно и изглеждаше… самотно.

— Нуждаеш се от някого.

— Имам си някого.

Бренди примигна. Знаеше, че майка й отблъсква мъж след мъж, докато тя беше в гимназията и колежа — мъже, които искаха лъскава съпруга или най-вече лъскава любовница. Гордееше се, когато майка й за пореден път отхвърляше нечие предложение.

Сега, най-сетне, Тифани си беше хванала любовник.

— Кой е той?

— Чарлс Макграт.

— Чичо Чарлс! — извиси глас Бренди.

Тифани неуверено се усмихна.

Бренди се овладя и невярващо пророни:

— Но той е… стар.

— И богат. И мил. И не изневерява на съпругата си — изтъкна Тифани. — Иска да се оженим и да ме зарине с дрехи и бижута, а аз искам той да направи точно това.

— Само че… трябва да спиш с него. — Тръпка разтърси Бренди.

— Любовта прави всичко по-хубаво.

— Значи го обичаш!

— Може би. Не е изключено. — Тифани нехайно махна с ръка. — Но аз друго имах предвид. Тоест, аз знам, че той ме обича. Боготвори ме. А когато Роберто остарее и побелее, ти няма ли все още да копнееш за близостта му?

— Роберто ли? Нима… знаеш?

— Кое? Че го обичаш? Хей! Слънчице, ако не бях тук, никога нямаше да се измъкнеш от хотела. Ти направо грееш.

— Мамо, ами ако тази нощ го убият? — развълнувано прошепна Бренди.

— Да го убият? Роберто? — Тифани шумно се засмя. — Познавам мъжете. Този може да го бутнеш от двайсетия етаж, а той ще се приземи на крака.

— Всъщност от двайсет и четвъртия етаж — замисли се Бренди, спомняйки си приключението с асансьора.

— Слънчице, Роберто Бартолини няма да бъде заловен, нито пък ще бъде убит. Недей да се тревожиш излишно. Просто гледай да се оправиш с тазвечерната каша, без да пострадаш. Само за това те моля.