Бедствие на високи токчета

Притисна ръце към челото си.

Възможно ли е да затъпее още повече? Знаеше, че Роберто е крадец на диаманти с международна известност, който има набито око за жените и умее да ги омайва с неустоим италиански акцент. Какво толкова се чудеше, че я е измамил?

Стомахът не я болеше; болеше я сърцето.

Ненавиждаше Роберто. Ненавиждаше го.

Само че според съда и според шефката си тя отговаряше за граф Бартолини. Работата й зависеше от това да го държи изкъсо, а щом щеше да върне накуп всичко на баща си — а Бог й е свидетел, че щеше да го направи — работата при „Макграт и Линдоберт“ й беше необходима.

Но как да намери Роберто?

Погледът й се натъкна на неговия лаптоп. Бренди решително закрачи към бюрото.

Докосването й до клавиатурата изтръгна компютъра от състоянието на сън. Само че на екрана липсваше иконка, озаглавена „Планове за кражбата“.

Но пък тя неслучайно беше изкарала в колежа с разнебитен компютър, нападан непрекъснато от вируси. Поназнайваше едно-друго за тайните, скрити в програмния код.

Бренди се настани на стола и премина всички нива на пароли и шифри, докато на екрана не се появи файл, съдържащ най-сбития план за операцията.

Тя нямаше време. Нямаше време да се приготви. Нямаше време да планира. Защото ако всичко вървеше по замисъл, в този момент Роберто се намираше в Художествения институт и беше зает да се изплъзва от многобройните капани и уловки около диаманта.

Ако нещата не вървяха по замисъл… беше мъртъв.

Тя седеше с вцепенени пръсти върху клавиатурата.

Не беше изключено в този миг Роберто да лежи в локва от собствената си кръв, заобиколен от пазачи и полицаи; от професионалисти, доволни, че са го пипнали, преди той да е докопал диаманта. Никой от тях не познаваше гласа му, усмивката, тялото му, ума му. Щяха да се обадят на съдебния лекар да прибере трупа в чувал…

Бренди неусетно скочи на крака. Не можеше да понесе мисълта, че никога няма да го зърне, че хората биха могли да го запомнят като фамозен престъпник, застрелян от органите на реда.

Защото тя ненавиждаше Роберто, но също така го обичаше.

— Проклятие — прошепна тя и хвърли поглед на останалата част от плана.

Той трябваше да занесе камъка на Мосимо в „Препарираното куче“ след час и четирийсет и пет минути.

Ако успееше да го засече, щеше да го накара да предаде Пламъка на Романови в полицията. Той щеше да направи самопризнания, но съдът щеше да му даде облекчена присъда заради неговото разкаяние.

Да, щеше да го накара да предаде диаманта даже ако за тази цел се наложеше да го простреля.

Извади пистолета от горното чекмедже.

Цели се в най-едрата част от човека, когото искаш да убиеш.

Щеше да се цели в голямата му кратуна.

Обаче не разполагаше с много време. Отиде при прозореца и погледна навън. Момчетата Фосера още я чакаха да излезе. По-лошо, агентът на ФБР ги наблюдаваше. Бренди знаеше, че ще надхитри Джоузеф и Тайлър, но не беше сигурна дали ще преодолее професионалист.