Бедствие на високи токчета

Тифани си съблече палтото и го метна на един стол. После клекна и отвори закопчалките на куфара.

— Знам, че искаш някой от костюмите ми за действие, само че аз мислех за елегантността, докато си стягах багажа, миличка.

— Няма нищо, мамо. Каквото и да си донесла, ме устройва.

Тифани взе да изважда дрехи — удобни вълнени панталони „Калвин Клайн“, кафяв пуловер и високи токчета на „Джими Чу“ в шоколадов цвят с оранжево цвете отпред.

— Това беше най-доброто — оправда се Тифани. — Токчетата са от миналия сезон, но са ми любими, понеже са адски готини. Нали?

— Всичко е наред, мамо. Ясно ми е едно: на тези токчета няма да мога да тичам, но силата ми не е в тичането. Силата ми е в походката, усмивката, в таланта да накарам мъжете да загубят ума и дума, а ще се нуждая от всяко оръжие в арсенала си, за да проведа спасителната операция, без да свърша в затвора. — Бренди се ухили, очаквайки майка й да оцени нейния хъс.

— Можеш да се справиш — задавено рече Тифани.

— Мамо, да не си си счупила някой нокът в закопчалките?

— Не. Защо реши така? — Дъхът на Тифани секна; тя отметна косата от лицето си с разтреперани пръсти.

— Мамо. — Бренди внимателно свали слънчевите й очила. — Какво има?

— Какво да има? Нищо! Точно сега съм разтревожена за теб. — Но май беше плакала.

Бренди тутакси направи логичен извод:

— Да не би чичо Чарлс да те е нагрубил?

— Чарлс ли? Боже, не, той е най-добрият мъж на света. — Тифани се задави. — Само дето ти… ти…

— Аз ли? — смая се Бренди. — Какво толкова съм направила?

— Нищо не си направила! Само дето… след развода… ти непрекъснато ме наричаш „Тифани“ или „майко“.

— Но нали си ми майка — съвсем се обърка Бренди.

— Да, но тази вечер поиска моята помощ. Ох, слънчице, не си ме молила за помощ от деня, в който баща ти съобщи, че иска развод. — Тифани подсмръкна. — Отнасяше се към мен, все едно съм малоумна.

— Не те мисля за малоумна. — Бренди се размърда неловко. Наистина не мислеше майка си за малоумна, но смяташе, че тя разбира само от мъже и украси.

— Тази вечер ти ми каза „мамо“.

Бренди се отпусна на пети. „Майко“ или „мамо“? Нюанси на сивото, които в нейните очи не бяха важни, или поне така се залъгваше. Ала не съвсем, защото вътрешно правеше разлика. „Мамо“ беше зовът на невръстното, обичливо дете. „Майко“ беше критично настроената тийнейджърка.

— Не си давах сметка, че те засягам.

— Знам — припряно я увери Тифани. — Знам, че не ме биваше много като глава на семейството. Но понякога се размечтавах за старите дни, когато ти беше десетгодишна и тичаше при мен с проблемите си, сякаш мога да реша всичко. Беше такова сладко момиченце!