Пътят на Патриарха
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: The Sellswords #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 978-954-761-428-4
- Переводчик: Илиян Илиев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на Патриарха». Краткое содержание книги:
Мрачният елф Джарлаксъл обаче не иска да се върне в Мензоберанзан, затова се опитва да съгради собствено кралство заедно с Ентрери в земите на Кървав Камък. Крал Гарет отмъщава на Джарлаксъл и Ентрери за това своеволие, като ги изпраща на заточение в родното място на Артемис — Мемнон.
Мемнон е обвит в тайни от детството на Ентрери — наемникът отваря душата си за отдавна погребани емоции — бори се със спомени от травматичното си детство, пробудени от магическата флейта на Идалия.
— Олвен — каза той.
Рейнджърът наклони глава и го изгледа.
— Не знаем всички подробности около смъртта на Мариаброн — изрече Риордан.
Изражението на Олвен стана по-твърдо.
— Защо намесваш Мариаброн в това?
— Защото той загина в този замък и ти го знаеш отлично. Нищо, което възнамеряваш да извършиш утре, няма да промени това.
Олвен се обърна, за да застане лице в лице с Риордан и изпъчи мускулестите си гърди. Плъзна брадвата надолу в едната си ръка, но действието стори малко, за да смекчи внушителната му поза.
— Тръгнал съм в отговор на призива на крал Гарет, не на някакъв призрак — изрече той, — за да победя претендент на име Артемис Ентрери.
— Емелин е влизал в замъка — изрече Риордан. — Аз разговарях с Арраян и Олгерхан от Палишчук и с Уингхам. Всички знаци и всички разкази — последователни до един — не сочат предателство, а лоша преценка, довела до смъртта на Мариаброн Скиталеца. Вярваме, че е паднал от удара на чудовище, а не в резултат на действията или дори машинациите на Артемис Ентрери и мрачния елф Джарлаксъл.
— И, разбира се, не би било нормално за един мрачен елф да създаде неприятности.
На Риордан му бе трудно да отстои становището си срещу тази проста логика.
— Нито пък за краля вещер — най-накрая успя да го контрира бардът. — Според всичко, което научихме, Мариаброн е бил убит от трайното и подло наследство на Зенги.
— Не изричай това име! — каза Олвен със стиснати зъби и внушителните мускули на ръцете му се присвиха, когато раздвижи пръстите на ръцете си, свивайки дясната в юмрук, докато кокалчетата на лявата му побеляха от стискане на дръжката на брадвата.
Риордан го погледна съчувствено, но това накара Олвен да се намръщи още повече.
— И е възможно трайното и подло наследство на Зенги сега да е в ръцете на крал Артемис — изрече Олвен и вдигна брадвата пред себе си, така че да я хване с две ръце. Дръпна я леко назад и я плесна силно в десния си юмрук за по-голям ефект. — Писна ми от това наследство.
Колкото и да му се искаше да оспори тази гледна точка, Риордан Парнел откри, че няма отговор. Олвен кимна грубо и със завъртане се отдалечи, за да започне отново повдигащите духа разговори, когато се озова до следващата група войници. Всички те вдигнаха манерките за тост в името на легендарния рейнджър и извикаха в един глас:
— За Мариаброн Скиталеца!
Риордан наблюдава приятеля си известно време, но усети приближаването на друг човек и се обърна да поздрави братовчед си, Келедон Кирни.
— Това е поздрав, който ще ни вкара в кръвопролитие — отбеляза Келедон. — Олвен няма да е в настроение за забавяния, когато утре стигнем замъка Д’аерте.
— Не мога да си представя болката му — каза Риордан. — Да загуби мъж, който му бе като син.
— Ще ми се Гарет да му бе наредил да остане в Дамара — отвърна Келедон. — Той е един от най-добрите войни, които познавам, но не е в настроение за това.
— Страхуваш се от преценката му?
— Както бих се страхувал от твоята или моята, ако току-що бяхме загубили син. А Мариаброн беше точно такъв за Олвен. Според мълвата, когато новината достигнала до ушите му, се разбеснял като лъв. Отишъл при друидите в Олеанската гора край Кинъри и поискал от тях да разкрият цялата история, и дори според слуховете се поинтересувал от възможностите за прераждане.
Риордан пребледня, но не беше наистина изненадан.
— И, разбира се, му е било отказано.
— Не знам — отвърна Келедон. — Но се надявам, че Великият друид от Олеан не би поощрил подобно виждане.
— Значи вместо това ще облекчи болката си с брадвата — каза бардът. — Надявам се, че крал Артемис не се е привързал твърде много към титлата си.
— Или към главата си.
На следващата сутрин Ентрери и Джарлаксъл бяха застанали на южната стена на замъка Д’аерте, близо до западната кула, която се намираше встрани от основната порта. Под тях и отвъд в двора, който някога бе гъмжал от немъртви чудовища, надигнали се при предишното им нашествие в замъка, триста гоблини и коболди пристъпваха нервно. Никой не смееше да проговори на висок глас, защото около тях се намираха безмилостни стражи мрачни елфи с дълги пръчки и свещеници с любимите им камшици, чиито глави представляваха живи, хапещи змии. Всеки гоблин или коболд, който се отдалечеше от редиците, усещаше пробождането от тези ухапвания, после падаше на земята и се загърчваше в ужасяваща агония, преди милостивата смърт най-сетне да го застигне.