Бунтът на кралицата [bg]

Ланън стоеше неподвижен и безмълвен, сякаш беше издялан от камък. Но диамантите в короната му искряха тържествуващо. Бавно гледах как късата му кожена дреха прошумолява при всяко вдишване и той слезе от подиума; ботушите му почти не издаваха звук по мозайката. Той идваше — прокрадваше се — към мен, а аз не отстъпвах в очакване.

Едва когато бе само на една разтворена длан разстояние, извисяващ се застрашително над мен, попита:

— А защо е изпратил теб, Амадин? За да ме изкушиш ли?

— Аз съм негова приемна дъщеря, адепт като него — отговорих, безпомощно гледах към спуканите капиляри около носа му. — Изпрати ме, за да покаже доверието си във вас. Изпрати ме, защото съм част от неговото семейство, и дойдох сама, без ескорт, за да демонстрирам доверието му в неговия крал.

— Адепт, така ли? — Погледът му ме обходи от горе до долу. — В коя област?

— Владея науките, почитаеми кралю.

Едно мускулче потрепна на челюстта му. Не можех да предположа какви мисли се тълпяха в ума му, но не изглеждаше доволен. Науките, наистина, бяха опасни. Но той най-сетне се извърна и тръгна обратно към трона си; дългата му кралска мантия с цвят на кехлибар се влачеше зад него по пода, разливаше се като течно злато, докато изкачваше стълбите на подиума.

— Кажи ми, Амадин Журден — продължи той, като зае отново мястото си на внушителния трон. — Какво би направил твоят приемен баща-адепт при връщането си в родната земя?

— Готов е да ви служи във всяко отношение.

— Ха! Това е доста интересно. Ако си спомням правилно, Давин МакКуин беше много горд човек. Спомняте ли си, лорд Аленах?

Аленах не беше помръднал дори на сантиметър. Очите му още бяха приковани недоверчиво върху мен. Именно тогава си спомних това, което ми бе казал Лиъм за взаимодействието между краля и неговия съветник. Беше по-важно да спечеля благосклонността на Аленах, защото той влияеше на краля като никой друг.

— Да, милорд — проговори Аленах; гласът му беше плътен баритон, който премина през залата като тъмнина. — Давин МакКуин някога бе много горд човек. Но дъщеря му казва друго; че двайсет и петте години най-сетне са го излекували.

— Нима не ви се струва странно, че би изпратил своята приемна дъщеря-адепт да иска опрощение за него? — запита Ланън; пръстенът с аметист на показалеца му улавяше светлината, която се вливаше от прозорците отгоре.

— Не. Съвсем не — отвърна най-накрая Аленах; очите му още ме преценяваха, опитваха се да проникнат в мен. Бях ли заплаха или не? — Както изтъкна Амадин, той е изпратил най-ценното, с което разполага, за да илюстрира искреността на молбата си.