Бунтът на кралицата [bg]

— Тук съм да отправя молба пред краля — съобщих на съвършен деърински, като извадих отново документите си.

Стражите обхванаха с поглед само здраво пристегнатата ми талия, блестящия син цвят на роклята ми, осанката и грацията на Вадения, които смекчаваха остротата ми и отхвърляха всяко подобие на заплаха. Вятърът се заигра с косата ми и я преметна на рамото ми като златистокафяв щит.

— В тронната зала е — каза единият; очите му се задържаха върху деколтето ми. — Ще ви придружа.

Оставих го да ме поведе през арките, окичени с разклонени рога и с лози, през гол вътрешен двор, нагоре по стълбите до тронната зала. Вратите бяха масивни, украсени със сложна резба, изобразяваща възли, кръстове и митични зверове. Искаше ми се да постоя и да се възхитя на тези резбовани изображения, да послушам тихата история, която разказваха, но другите двама стражи видяха, че се приближавах, и безмълвно ми отвориха вратите; старото дърво и желязо изскърцаха за поздрав.

Влязох в езерце от сенки; роклята ми шумолеше елегантно по фигуралната мозайка, докато очите ми привикнаха към светлината.

Почувствах тежестта на древния прах, докато се приближавах към тази подобна на пещера зала. Долавяше се звукът от гласове, единият — умолителен, другият — унищожителен, отекващи от впечатляващо високия таван, поддържан от гравирани с пресечени щрихи дървени греди. Повдигнах се на пръсти и се опитах да погледна над главите на събраните. Едва различих подиума, където кралят седеше на трона си от споени еленови рога и желязо, но най-важното… там беше лорд Аленах. Зърнах тъмнокафявия цвят на косата му, проблясването на червеникавокафявия му жакет, докато стоеше край трона…

По костите ми се разля облекчение, че нямаше да бъда принудена да отлагам. Но преди да успея да вляза в залата, трябваше да спра пред белокос мъж, облечен в зеления цвят на Ланън; когато ме видя, очите му се разшириха при неочакваната гледка.

— Може ли да попитам защо е тук една дама от Валения? — прошепна ми той с тежък средношанталски акцент, майчиния ми език. Пред себе си имаше свитък, а в осеяната си с вени ръка — перодръжка; на листа бе надраскан списък с имена и цели на посещението.

— Да — отговорих на деърински. — Имам молба за крал Ланън.

— И каква е тази молба? — попита шамбеланът и потопи перодръжката си в мастилото.

— Това трябва да кажа аз, сир — отговорих възможно най-почтително.

— Лейди, чисто протоколно изискване е да съобщим името ви заедно с целта, с която търсите помощта на краля.

— Разбирам. Името ми е мистрес Амадин Журден от Валения. А целта трябва да бъде съобщена единствено от мен.

Той изпусна тежка въздишка, но отстъпи и записа името ми в списъка. После го записа върху късче хартия, което ми подаде, с указания да го предам на херолда, когато дойдеше моят ред.