Бунтът на кралицата [bg]

Пролог

Средата на лятото, 1559 г.

Провинция Анжелик, Кралство Валения

Магналия Хаус беше от онези учебни заведения, където само заможни, талантливи момичета овладяваха наклонностите си. То не бе предназначено за момичета, лишени от ум и съобразителност, за момичета, които бяха нечии незаконни дъщери, и със сигурност — не и за момичета, които се опълчваха срещу крале. Аз, разбира се, случайно бях всички тези неща.

Бях на десет години, когато дядо ми най-напред ме заведе в Магналия. Не само бе най-горещият ден на лятото, следобед, подходящ за набъбнали облаци и сприхав нрав; това беше денят, когато реших да задам въпроса, който ме преследваше откакто бях настанена в сиропиталището.

— Дядо, кой е баща ми?

Дядо седеше на отсрещната пейка, с натежали от горещината очи, докато въпросът ми го сепна. Той беше благоприличен човек; добър, но много затворен и сдържан. Това ме подтикваше към мисълта, че се срамува от мен — незаконното дете на обичната му покойна дъщеря.

В онзи задушен ден той беше хванат натясно в каретата с мен, а аз бях изрекла въпрос, на който трябваше да отговори. Той примигна надолу към изпълненото ми с очакване лице, мръщейки се, сякаш бях поискала от него да изтрие луната от небето.

— Баща ти не е почтен човек, Бриена.

— Има ли си име? — продължих да упорствам. Горещото време ме правеше дръзка, докато разтапяше по-старите хора като дядо. Чувствах се уверена, че най-сетне ще ми каже от кого произхождам.

— Нима всички хора нямат? — Започваше да става раздразнителен. Пътувахме от два дни в тази горещина.

Гледах го как търси кърпичката си и попива потта от набръчканото си чело, което бе осеяно с петънца като черупка на яйце. Имаше червендалесто лице, набиващ се на очи нос, и бяла коса, обгръщаща темето му като венец. Казваха, че майка ми била миловидна — и че аз съм нейно копие — и въпреки това не можех да си представя някой толкова грозен, колкото дядо, да създаде нещо красиво.

— Ах, Бриена, дете, защо трябва да питаш за него? — въздъхна дядо и поомекна. — Нека вместо това да поговорим за всичко, което предстои, за Магналия.

Преглътнах разочарованието си; то заседна в гърлото ми като топче за игра и реших, че не искам да говоря за Магналия.

Каретата направи завой, преди да успея да подтикна упоритостта си; колелата вече вървяха не в коловози, а по гладка каменна алея. Хвърлих поглед към изпоцапания с прах прозорец. При гледката сърцето ми заби по-бързо, притиснах се по-близо и разперих пръсти върху стъклото.