Господарят демон на Каранда
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарят демон на Каранда». Краткое содержание книги:
Възцари се тишина. Всички се взираха в мястото, където бе стояла пророчицата.
— Това е то — решително каза Белгарат. — Отиваме в Ашаба.
— Само ако успеем да се измъкнем от двореца — измърмори Сади.
— Ще се измъкнем. Остави това на мен.
— Разбира се, древни.
Белгарат ги изведе в коридора, спуснаха се по стълбището и продължиха по главния коридор, водещ към останалата част на двореца.
— Почакай един момент, татко — обади се Поулгара, съсредоточи се за миг и белият кичур на челото й заблестя. — Добре — добави вълшебницата. — Пазачите вече спят.
Възрастният мъж пак ги поведе и след малко спря и каза:
— Стигнахме. — И посочи един голям гоблен, окачен на мраморната стена. Пъхна ръка под гоблена, стисна в дланта си потъмнял през вековете железен пръстен и го дръпна. Разнесе се скърцане на метал.
— Блъснете онази страна — рече вълшебникът и посочи другия край на гоблена.
Гарион натисна гоблена с рамо. Пак се разнесе скърцане и тежката мраморна плоча бавно се завъртя на ръждясалите железни оси, поставени на върха и на основата точно в центъра и.
— Умно — възкликна Силк и надникна в тъмния, пълен с паяжини отвор зад плочата — Кой го е измислил?
— Преди много, много време един от императорите на Малореа не се чувстваше особено сигурен на трона — отвърна възрастният мъж. — Искаше да има на свое разположение таен и бърз път за бягство, в случай че нещата се влошат. Проходът беше забравен, така че едно е сигурно — никой не ни преследва. Хайде да отидем да вземем торбите и другите си принадлежности.
Бяха им необходими пет минути да донесат нещата си. През това време Дурник, Тот и Ерионд водеха конете по мраморния коридор и около тях се разнасяше оглушителен грохот на копита.
Гарион отиде до ъгъла и погледна към главните порти. Двамата пазачи стояха неподвижни, като замръзнали, лицата им бяха безизразни, очите — празни, втренчени в нищото.
— Някой ден ще трябва да ми покажеш как правиш това — каза той на Поулгара, когато се върна при групата.
— Много е просто, Гарион — отвърна тя.
— За тебе може би — рече той. След това изведнъж му хрумна някаква мисъл. — Дядо — подхвана кралят на Рива разтревожено. — Ами ако този твой проход извежда в града, няма ли да се окажем в по-лошо положение, отколкото сме тук, в двореца? Навън върлува чума, а знаеш, че портите са залостени.
— Проходът не извежда в Мал Зет — отвърна възрастният мъж. — Поне така са ми казвали.
В двора на палата звуците на битката ставаха все по-силни.
— Добра организация, нали? — измърмори Сади с глас, от който личеше, че е доволен от себе си.
— Е, хайде, хайде — подзе познат напевен глас от тунела. — Нима ще останете тук, за да се потупвате с часове по гърбовете? Така нощта ще мине, без да я усетите, а няма да сте свършили съвсем нищичко. Предстои ни да изминем стотици мили, нима не знаете? Няма да се измъкнем от Мал Зет до края на месеца, ако не тръгнем сега, още в този момент.
— Да тръгваме — каза Белгарат.
Конете отчаяно се дърпаха — никак не им се щеше да влязат в тъмния миришещ на мухъл проход, ала Ерионд и неговия жребец Кон уверено потънаха навътре, следвани от Гарион и неговия Кретиен. Останалите животни, макар и твърде плашливо, тръгнаха след тях.
Късо тясно стълбище извеждаше към проход, чиито стени бяха направени от грубо одялани камъни. Конете срещнаха известни трудности, докато преодолеят стъпалата, но в края на краищата слязоха.
Гигантът Тот влезе последен, блъсна стената, резето щракна зловещо и металическият звън отекна в подземния проход.
— Един момент, татко — Каза Поулгара и Гарион почувства тласъка на волята и. — Готово — рече вълшебницата. — Войниците отново са будни и дори не подозират, че сме минали край тях.
Отнякъде изникна смешният фокусник Фелдегаст. Държеше фенер.
— Прекрасна нощ за малка разходка — отбеляза той. — Значи тръгваме, така ли?
— Надявам се, че знаеш какво правиш — каза Белгарат.
— Как можеш да се съмняваш в мен, старче? — рече комедиантът, като се направи на оскърбен. — Аз съм самото олицетворение на благоразумието, не знаеш ли? — Той направи гримаса. — Имам само един мъничък, не особено приятен проблем. Изглежда, известна част от прохода се е срутила преди доста години, затова ще трябва да излезем навън и да вървим по улиците на града — искам да кажа, че това ще ни отнеме съвсем, съвсем кратко време.