Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
За Настрадин Ходжа книгите мълчат. През ония години върху неговото име лежал тежкият камък на забравата. Такава е била повелята на могъщите владетели — халифи, султани и шахове: те се надявали да му отмъстят поне в бъдните векове, като го лишат от посмъртна слава. Но ще попитаме: дали са постигнали целта си? Стара история, една и съща за всички времена, казал го е Селман Саведжа: „Достойният ще се прослави, да биха се и всички вихри съюзили срещу му!“
Понеже има една книга, над която нямат власт халифите: народната памет. В тази велика книга намери своето безсмъртие Настрадин Ходжа.
В град Ходжент, на брега на Сърдаря, има едно широко пусто място, където никой не иска да се засели и да посади градина, защото реката на това място завива, размива брега и всяка година отнася по три–четири лакътя. Реката е отнесла вече половината пущинак и е стигнала току до вековния бряст, израсъл самотно, оголила е от едната страна възлестите му груби корени, плъзнали по глинения сипеи към водата. На откритото слънце, напоен с обилна влага, караагачът е разперил широките си клони, сочно зеленее и засенчва с бухналата си корона съседните дървета, скупчили се на жалка китка встрани, до големия прашен път. Премалели от жажда, изгорели от пек, те едва шумолят с хилави, спаружени листа и като мнозина нищожни човеци злобно завиждат на щастливия горделивец. „Нищо — мислят си те, — реката ще размие още брега, на който се крепи, той ще загуби опора, ще се сгромоляса и ще отплува по течението, за да изгние безславно нейде на пясъчна плитчина. А ние ще си стоим тук както преди и ще въздаваме слава на съдбата, която ни е отгледала далеч от реката; нека да е грозен редкият ни листак, безсилен да постеле на пътника дебела сянка, нека ни засипва горещият прахоляк на пътя, а спечената корава пръст да стяга корените ни — ние сме доволни и не щем друга участ, понеже стремежите раждат опасности, пример за което е горделивият бряст!“
Те грешат: брястът няма да се сгромоляса в реката и няма да отплува по течението. Водата ще отнесе всичко дребно и хилаво покрай него, но няма да се пребори с могъщото му коренище, забито дълбоко в земята под самото дъно. Той ще се задържи на брега и същата тази река, която отнася пръстта му, ще довлече плодороден нанос, а брястът, укрепил брега, ще се зеленее още дълго, и още по-широко ще простира могъщата си гъста корона, докато онези, застаналите настрани, ще предадат своя жалък живот на огъня в огнището… И дори когато цялата му кора се обели, дървесината му изсъхне и в ствола му престанат да текат сокове, него няма да го отсекат и няма да го нацепят на дърва, а ще го заградят с красива ограда и ще го сочат на дошлия в Ходжент пътник, и ще му казват: „Това е караагачът, дето го посади и отгледа самият Настрадин Ходжа!“
И пътникът ще научи още, че ходжентската хлебарска махала Разок (което ще рече: „Даващият хляба насъщен“) хората наричат и с друго име: Настрадин Ходжовата махала, защото точно тук според преданието в отколешни времена е била неговата къща. Ходжентци ще разправят на пътника, че в планината по пътя за Ащ има езеро, Настрадин Ходжовото езеро; на брега на това езеро е малкото селце Чорак; в това селце е Настрадин Ходжовата чайхана, а под стряхата й живеят Настрадин Ходжовите врабчета — потомци на един прочут врабец, за когото тепърва ще става дума. И пак там има една пещера със странно название — „Обиталището на благочестивия крадец“, има бара на Настрадин Ходжа, мостче на Настрадин Ходжа — с една дума всичко тук е обвеяно със спомени за него, сякаш той е заминал с магарето си оттук едва вчера.
Облечени в халата на усърдието и въоръжени с тояжката на търпението, ние посетихме всички тези места. Под много завивки нощувахме, на много огньове се гряхме, с много люде приказвахме за Настрадин Ходжа; съдбата беше благосклонна към нашето дирене — и ето днес ние разгръщаме още една страница от неговия живот и повтаряме след велемъдрия ибн Туфейл: „Да бъде тази история за поука на оногова, който има сърце или който чува и вижда…“