Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
На изток вече почвал да се стапя тесен, едва забележим кенар. Над езерото се вдигала лека пара. Народът взел да се разотива, хората гасели факлите, викали на сбогуване:
— На добър път, Настрадин Ходжа! Не забравяй родната си Бухара!
Особено трогателно било сбогуването с ковача Юсуф и съдържателя на чайханата Али. Дебелият съдържател не можел да сдържи сълзите си и те обилно мокрели червените му пълни бузи.
Докато отворили портите, Настрадин Ходжа стоял в къщата на Нияз, но щом първият мюезин разточил над града печалната звънлива нишка на гласа си, двамата с Гюлджан поели на път. Старецът Нияз ги изпроводил до ъгъла: по-нататък Настрадин Ходжа не позволил и старецът спрял, загледан подире им с овлажнели очи, докато се скрили зад завоя. Долетял лек утринен ветрец и взел да шета по прашния път, като грижливо заличавал следите.
Нияз тичешком се спуснал към къщи, бързо се изкачил на покрива, отдето се виждало далеч зад градската порта, и като напрягал старите си очи, отмахвал нежеланите сълзи, дълго гледал жълтия, изгорен от слънцето рид, по който се виела далече-далече сивата лента на пътя. Той дълго чакал, в сърцето му се запромъквала тревога: дали Настрадин Ходжа и Гюлджан не са попаднали в ръцете на стражарите? Но ето, като се повгледал, старецът различил в далечината две петна — сиво и бяло; те се отдалечавали все повече и повече, намалявали все повече и повече, после сивото петно изчезнало, слято с рида, а бялото се виждало още дълго — ту затъвало в доловете и падините, ту се показвало пак. Най-после и то изчезнало, разтопило се в надигащата се мараня… Започвал денят и заедно с него жегата. А старецът, който не забелязвал жегата, седял на покрива, горчиво замислен, побелялата му глава се тресяла и една буца заседнала в гърлото му. Той не роптаел срещу Настрадин Ходжа и дъщеря си, желаел им дълго щастие, но му било тъжно и тежко да мисли за себе си — сега къщата му съвсем опустяла и нямало кой да утеши със звънлива песен и весел смях самотната му старост. Повял горещ вятър, люшнал листата на асмата, завъртял вихрушка прах, закачил с крило грънците, които съхнели на покрива, и те зазвънтели жаловито, тънко, проточено, като че и те тъжели за напусналите къщата…
Нияз се опомнил, когато чул някакъв шум зад гърба си, озърнал се: при него на покрива се изкачвали по стълбата един след друг трима братя, кой от кой по-грамаден и юнак, и всичките грънчари. Те се приближили и всеки сторил пред стареца поклон, изпълнен с най-дълбоко уважение.
— О, почтени Нияз! — рекъл най-големият. — Твоята дъщеря те напусна, отиде с Настрадин Ходжа, но ти не бива да тъгуваш и роптаеш, защото такъв е вечният закон на земята, че зайката не живее без заек, сърната не живее без елен, кравата не живее без вол и патката без паток. А мигар девойката може да живее без верен и предан другар и мигар аллах не е създал на двойки всичко живо на земята, като е разделил дори памуковите филизи на мъжки и женски. Но за да не бъде черна старостта ти, о, почтени Нияз, ние тримата решихме да ти кажем следното: който се е сродил с Настрадин Ходжа, той се е сродил с всички жители на Бухара, и ти, о, Нияз, сега си сроден с нас. Известно ти е, че есенес със скръб и ридания погребахме нашия баща и твой приятел, почтения Осман Али, и сега на нашето огнище стои пусто мястото, определено за най-стария, и ние сме лишени от всекидневното щастие да съзерцаваме почтително бялата брада, без която, както и без младенческия вик, къщата се смята за наполовина пуста, защото добре и спокойно е на душата на човек само тогава, когато той се намира на средата между оня, който има брада и му е дал живот, и оня, който лежи в люлка и комуто той сам е дал живот. Й затова, о, почтени Нияз, ние те молим да дадеш ухо на нашите думи и да не отхвърляш молбата ни да влезеш в нашата къща и да заемеш до нашето огнище мястото, отредено за най-стария, и да бъдеш и за трима ни наместо баща, а на децата ни наместо дядо.
Братята молели тъй настойчиво, че Нияз не могъл да откаже: той влязъл в къщата им и бил приет с голяма почит. Така на стари години той бил възнаграден за своя честен и чист живот с най-голямата награда, каквато съществува на земята за един мюсюлманин: станал Нияз-бобо, ще рече — дядо, глава на голямо семейство, в което имал четиринайсет внука, и погледът му можел да се наслаждава непрестанно, като преминава от едни розови бузи, омазани с дуди и грозде, върху други, не по-малко изцапани. И оттогава слухът му не се измъчвал от тишината, така че случвало му се понякога, тъй като не бил свикнал, да му стане тежко и той се връщал в старата си къща да си почине и потъгува за близките на сърцето му и толкова далечни, заминали неизвестно накъде хора… В пазарни дни се запътвал към мегдана и разпитвал керванджиите, пристигнали в Бухара от всички краища на земята: не са ли срещали по пътя двама пътника — мъж, който язди сиво магаре, и жена на бяло магаре без нито едно петънце. Керванджиите бърчели загорелите си чела, отрицателно поклащали глави: не, такива хора не са ни се изпречвали на пътя. Настрадин Ходжа, както винаги, изчезнал безследно, за да се появи някой ден там, дето съвсем не го очакват.