Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
От могилата, където той разпънал този ден чергилото си за нощувка, се виждали два пътя: единият широк, търговски, за Коканд, другият — черен селски път за Ходжент. По широкия кокандски път в тежки облаци прахоляк се нижел и тътнел тъмен поток от камилски кервани, коли, конници и пешаци; ходжентският път бил пуст, тих и високото небе над него едва розовеело, обагрено с прозрачната светлина на зарята.
— Да идем в Коканд — рекъл Настрадин Ходжа.
— Не, по-добре да идем в Ходжент — отвърнала Гюлджан. — Уморих се от големите градове, от шумни пазари, искам да си почина на тишина.
Той разбрал грешката си: щом искал да иде в Коканд и знаел нрава на своята съпруга, трябвало да й предложи Ходжент. „В тоя джендем!“ — щяла да възкликне тя и на сутринта щели да хванат широкия път. Но да поправя грешката си било късно, а да спори с жена си — дори опасно, защото права е древната пословица: „Който спори с жена си, скъсява живота си.“
Настрадин Ходжа въздъхнал и рекъл:
— Аз съм ходил някога в Ходжент и още помня вкуса на тамошното прочуто грозде. Добре, нека бъде на твоето…
И те се заселили в Ходжент, в хлебарската махала Разок, на самия бряг на Сърдаря. Великата река, хранителка на безброй поколения, отскубнала се от тесните планински проломи, умирявала в долината лудия напор на жълтите си клокочещи води и при Ходжент течала плавно, могъщо, дарявала живот на растения, животни и хора и приспивала нощем децата на Настрадин Ходжа с тихия ромол на струите, които подминали глинестия бряг.
В годините, за които става дума тук, от старата слава на Ходжент и от неговите богатства не било останало вече нищо. Сега това било малко задрямало градче, пълно е ахтарджии, бахчеванджии, бостанджии и много чалмалии старци — бивши молли, мудариси, улими и кадии. Старци се молели в джамиите, старци седели в чайханите, тътрели се по улиците, кьорсокаците и чаршиите, огласяли града с немощна кашлица и шляпали с подпетени чехли. Такова струпване на старци в един град било за чудене — като че ли всички те тайно се били сдумали да предадат своя прах само на жълтата ходжентска земя и за тази цел се били стекли тук от всички краища на мюсюлманския свят.
Опасан от всички страни с пълноводни аръци, защитен с планини от студените ветрове, Ходжент с неговите градини и лозя бил истински рай за всеки уморен от бурите на живота човек — затова и ходжентци никога не се уморявали да благодарят на аллаха за своя честит живот в толкова благословено място.
Само един човек в целия град мислел другояче — някой си Узакбай, бивш надзирател на пазара в Самарканд. Впрочем този Узакбай изобщо бил странен и неприветлив човек: винаги носел големи тъмни очила, които скривали половината му лице, не правел достлук с никого, не разговарял, никому не ходел на гости и никого не канел у дома си. Такава затвореност подсказвала на комшиите, че той има тъмна душа, омърсена с много злодеяния. Дечурлигата бягали настрани от него, криели се зад оградите и зад ъглите и му викали: „Бухал! Очилат бухал!“ А той все си мълчал, само клател глава и тъжно се усмихвал на прякора си.
Да, под кожата на Узакбай се криел Настрадин Ходжа. Той знаел: в това нищо и никакво градче, където всеки е като на длан, е достатъчно да сбъркаш една дума, веднъж да стъпиш накриво — и върху семейството ти ще връхлети цял ураган! Наложило се да скрие лицето си зад очила, да вземе чуждо име, да наплаши с темерутство съседите си и като направи всичко това, да почувствува Ходжент като мрачен затвор, а себе си — нещастен клетник на земята.
Сърдел се той на аллаха, задето вложил в душата му две противоречиви и взаимно враждебни начала: неизтребима страст към скитничеството и гореща любов към семейството. Разкъсван от тия сили на две, той бил истински мъченик, още повече че криел своите страдания на дъното на сърцето си. На кого да се оплаче, с кого да сподели? С Гюлджан, вярната и горещо обичаната другарка? Но точно в нея била въплътена една от разкъсващите го сили; въплъщение на втората пък било магарето, което кротко дремело и дебелеело в яхъра. И макар магарето да било лишено от дара на човешката реч, само пред него нощем можел да излее мъката си злочестият страдалец.
А всеки нов ден приличал на предишния. Настрадин Ходжа пак слагал очилата, през които дори слънцето му се струвало тъмно и мрачно, и отивал да пазарува. Като се върнел, захващал някоя дребна къщна работа — по дворчето, в градината или Под навеса.
Вечерите обаче винаги и изцяло били негови. Семейството вечеряло без стопанина: в това време той седял в една чайхана край града, на брега на Сърдаря.