Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Това било най-мизерната, най-мръсната чайхана в целия Ходжент, тук идвали само просяци, апаши, хаймани — изметът на града. Но пък тук Настрадин Ходжа се чувствувал в безопасност.
Кандилата с овнешка лой бълвали вонящ пушек. Пъпчивият чайханджия, прекупвач на крадено, със сплескан нос и безсрамновирнати ноздри, се туткал около врящите казани. Скоро почвали да се събират и гостите. Като изпълвали въздуха с отвратителната смрад на своите невероятни дрипи, чийто произход не би могъл да определи даже върховният главатар яа циганското племе люли, с тюбетейки, толкова мазни, че ставали за пържене, гърбави, слепи, сакати, охтичави, паралитици, крастави и прокажени, с бастуни и патерици, гостите пъплели от всички страни към чайханата и с крясъци, кавги и ругатни започвали да обсъждат хала си, да правят хесап на мизерните си печалби и загуби. Като гледал цялата тая сбирщина, пъкаща в мътната светлина на кандилата, Настрадин Ходжа тъжно си мислел: „Ето всичко, което ми остана от големия прекрасен свят!“
А светът се ширел пред него — открит и безкраен, докъдето ти (стигат очите… Зарята помръквала, мракът се сгъстявал, стихналата река излъчвала свежест и хладина — светът се покорявал на нощта и едреещите звезди все по-често, по-ярко се отделяли от ефирната въздушна бездна на небето и спускали към земята трептящи кристални нишки — „ангелски струни“, както би казал Хафез.
Настрадин Ходжа не бързал да се прибира. Половината гости вече хъркали, натъркаляни на мръсния под, собственикът гасял огньовете под казаните, в града почвали да се обаждат сънено-напевно първите петли, а той все седял и мислел как да намери изход, който да примири в душата му двете вече споменати взаимно враждебни сили и да го освободи от непоносимия ходжентски плен.
Той все още не знаел, че ходжентският му плен вече е свършил: в душата му съзряла решимост и очаквала минутата, за да се издигне до разума, а след това да се превърне в дела; на него, като на надвиснала лавина, му трябвал само тласък.
ВТОРА ГЛАВА
Най-сетне съдбата му пратила удивителна среща, които послужила за начало на събитията. Като отивал вечер към чайханата, Настрадин Ходжа винаги минавал покрай един глухоням просяк, който седял под камъшения навес пред входа на старата полусрутена джамия Гюхар Шад. На пръв поглед това бил най-обикновен просяк. Той по нищо не се различавал от безбройните си събратя, които се шляели на тайфи по пазара, кръстосвали улиците, навъртали се като деца около джамиите, гробниците и другите свещени места, спомагащи да се размекват сърцата на правоверните, а най-вече да се разхлаби връвта на техните кесии. Само едно не било ясно у този просяк: защо си е избрал тази отдавна занемарена, непосещавана от никого джамия, толкова неизгодна за разцвета на неговия занаят?… Като получел от Настрадин Ходжа всекидневната половин танга, просякът му благодарял с мълчалив поклон и с кротък поглед на добрите старчески очи, възвърнали сякаш от далечното минало детската си яснота, сгъвал парцаливото чердже и се прибирал в джамията, в развалините, където, изглежда, живеел, споделяйки самотата си с прилепите и кукумявките.
Ала един ден глухонемият просяк изведнъж проговорил. Било към края на зимата, една навъсена привечер; облаци забулвали залеза, пръскал ситен дъждец, вятърът свирел в голите клони, къдрел мътната вода в локвите, разрошвал и запрятал камъшения навес над главата на стария просяк. Настрадин Ходжа спрял до него, бръкнал за монета, но не успял да я извади — просякът протегнал към него сухата си ръка и рекъл с прочувствен глас:
— Не тъгувай, Настрадин Ходжа, скоро ще свалиш тъмните очила.
Настрадин Ходжа замрял на място с ококорени очи, със зинала уста и с ръка в джоба. Той добре знаел всички шмекерии на просяците и нямало да се учуди, че е проговорил един глухоням, но откъде старецът знае неговото име?
Просякът отгатнал мислите на своя събеседник.
— Не се бой от мене, Настрадин Ходжа! — дълбоко в белите му очи блеснала светлина. — В надеждата да получа от тебе помощ аз вече много години търся беседа с тебе, ала досега това не ми се удаде, макар да съм те виждал много пъти и преди. Виждах те в Бухара, когато седеше с чинийката си до аязмото Лаби Хауз, виждах те в Самарканд…
— Чакай — прекъснал го Настрадин Ходжа, чието учудване растяло с всяка дума на просяка. — Как така и откъде си научил, че съм тук? Ти пося в сърцето ми тревога.
— Изтръгни я от сърцето си! В целия район само аз знам за твоето пребиваване тук. Каза ми един мой духовен брат от нашето тайно братство на Мълчаливите и Постигащите или — другояче — Звездостранствуващите дервиши. Като минавал подзиме през пазара, той случайно те видял точно в момента, когато един нескопосан хамалин съборил с денка тъмните ти очила…