Кристалната пантофка
- Автор: Джонстън Линда О.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Коцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кристалната пантофка». Краткое содержание книги:
— Вие, друже, ми доставихте прекрасно преживяване — каза Никоу. — Не всеки ден мога да се натъкна на такова чудесно препятствие по време на моите пътувания.
Лицето на мъжа светна, а широката му усмивка разкри дупките на два липсващи зъба. Той почтително сведе глава, после се втурна напред, за да прогони и последната овца от пътя.
Пейдж се разсмя от удоволствие. Тя се отпусна назад на седалката, като съзнаваше, че усмивката й бе също толкова широка, колкото тази на овчаря. Но нейната поне не показваше никакви дупки между зъбите.
— Ти се отнесе чудесно към него, Никоу — меко каза тя. Той й се усмихна и тя се почувства толкова щастлива, че трябваше да отклони поглед от неговия. Иначе щеше да каже нещо глупаво. Вместо това продължи прекъснатия им разговор. — Разкажи ми нещо повече за Уензъл.
До края на пътуването те си разказваха истории. Никоу й описа и другите мъже на име Уензъл, за които бе чувал.
— Последният крал Уензъл се наричал Уензъл Четвърти. Досега говорихме за Уензъл Първи. Номер две бил неговият син и, доколкото зная, най-незабравимото нещо, което е направил, било, че следвал стъпките на баща си и пазел свободата на Даргентия.
— Забележителен подвиг — вметна Пейдж.
Принцът кимна.
— Особено в онези враждебни времена. — Той се умълча и погали с пръст свъсеното си чело. — Не мога да си спомня нищо за номер три и четири, освен че не следват пряко първите двама.
— Имало ли е някои на име Уензъл, които не са били крале? — Нима тя наистина водеше този разговор? — чудеше си Пейдж. Тя разговаряше на любимата си тема с най-чудесния мъж, който някога бе срещала. На кого му трябваше магия? На кого му трябваше блясък? На кого му трябваше Милисънт?
Някак си тя, простата Пейдж Конър, изживяваше наистина мечтата си.
— Разбира се — отвърна Никоу. — Уензъл е обикновено срещано име в семейството. Баща ми се казваше Люсиен, а неговият брат, който бе женен за леля Шарлот, се наричаше Уензъл. Мисля, че във всяко едно поколение е имало по един Уензъл. Никълас Първи е имал син на име Уензъл.
Този Уензъл бе ключът на Алфред за Легендарните, където се споменават бягащият крал с кралицата и двамата принцове. Пейдж все още не бе научила за този Уензъл, но той бе от периода, който й трябваше. Можеше да бъде Джон Уензъл от Уилиямсбърг, но тя трябваше да докаже това.
Движението по обратния път към замъка бе слабо. Когато следобедът премина в ранна вечер, въздухът навън захладя. Никоу бе оставил климатичната система изключена. Бризът нахлуваше в колата през отворените прозорци, повдигаше косите на Пейдж, които падаха върху лицето й.
И какво ако бе грозна и носеше очила? Може би това нямаше значение. Въпреки това Никоу я бе забелязал. И сега той си бъбреше с нея, сякаш бяха стари приятели, за историята на Даргентия, за фермите, покрай които минаваха, за местата, които бе посетил. Облегната назад върху скърцащата кожена седалка на фиата, Пейдж се наслаждаваше на всеки момент от пътуването.
Река Арджънт блещукаше покрай тях и на Пейдж й се прииска да продължи да криволичи; пътят следваше реката и тя не бързаше да се завърне в замъка. Не искаше този прекрасен ден да свършва.
Но скоро те видяха къщите по хълма на Дарджънт Сити. Минаха покрай двата хотела и прекосиха моста към замъка.
— Имаш ли някакви планове за вечерта? — попита Никоу, като обърна колата на първия завой по пътя за замъка.
— Ще попиша малко — отвърна тя. — Започнах брошурата, но първо искам да свърша с черновата.
— Чудесно — съгласи се той. — След два часа ще вечеряме, после може още малко да поработиш, след което ще се срещнем при рова. Съгласна ли си?
Той я питаше, не й нареждаше. Във всеки случай тя би се радвала, но това негово отношение към нея като към равна я трогваше.
— Съгласна — каза тя. Това бе най-прекрасното, сдържано изказване на света.
Но плановете им щяха да се нарушат, както Пейдж щеше да научи няколко минути по-късно. Никоу паркира колата в конюшните и заобиколи фиата, за да й отвори вратата. Той хвана ръката й и тя слезе от колата, готова да избяга.
Точно тогава тя ги видя.
Алфред стоеше до вратата на конюшнята. Хилеше се до уши, дявол да го вземе. Други двама души бяха с него. Въпреки че залязващото слънце ги осветяваше в гръб.
Пейдж незабавно разпозна силуетите им и изтръпна.
Единият от тях бе висок, слаб мъж, чиято коса се развяваше непокорно. Рамената му се подчертаваха от елегантното спортно сако; панталоните също му стояха безупречно.
До него стоеше жена, чиято сянка разкриваше съвършено направен кок. Костюмът й бе на „Данел“, имаше дълги крака, носеше елегантни обувки с високи токове. Парфюмът й, оригинален „Армани“, успяваше да задуши обичайните за конюшнята миризми.