Изповедите на един буржоа
- Автор: Мараи Шандор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мартин Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изповедите на един буржоа». Краткое содержание книги:
„Европейските войници“ минаха край прозореца с отпусната походка, с каквато у нас ходят господата, когато се прибират привечер от лов. По английски обичай нахвърляха вещите в общ вагон за багаж и не ни дадоха разписка. Попитах ги как ще получа куфарите си в Париж. „Ще ги посочите“ — каза ми единият и ме погледна учудено.
— А ще ми повярват ли? — попитах.
Той извади цигарата от устата си.
— И таз добра! — казва европейският войник, с искрено изумление и на лош немски. — Остава и да излъжете!…
Рече на другаря си нещо на английски и отмина, като поклащаше глава, от време на време хвърляше назад изпълнен с подозрение поглед.
2
Влакът потегли, а Лола все още мълчеше. Вероятно бе любопитна и тя, но гледаше предпазливо навън, страхуваше се от всичко, което представлява промяна и е чуждо. В Германия не я беше страх и навярно даже съжаляваше, че сега трябва да изостави онзи полупознат свят, където се чувствахме посветени, немските градове, немския език и житейски привички, голямата, и все пак позната и съкровена Империя, където мажат маргарин на хляба и жените носят смешни кожени шапки от гласе, но където бяхме видели в театъра на Райнхардт едновременно да играят „Соната на призраците“ от Стриндберг и „Граф фон Шароле“, и след това имахме чувството, че никъде по света не могат да правят по-добре театър. Немците ни забавляваха донякъде с особените си маниери — колко дълго време е необходимо на човек, за да научи, че всеки народ е „особен“! –, с жилищата и парадните си облекла, както човек се шегува с непохватните членове на семейството. Позицията, от която съзерцавахме немците, беше иронична, но не бе лишена от обич. Доверчивостта им всеки път ни покоряваше. Този велик народ почиташе всичко, което е чуждо, донякъде се страхуваше от чуждото, свенеше се и стоеше на тръни пред нас — да, колкото и странно да звучи, в Германия ние, бедните обрулени и запокитени унгарци, се чувстваме като „видни чужденци“. Зазяпваха се в нас, почитаха ни. Разбира се, всички бяхме „фон“-ове, дребното благородничество, което паспортите ни удостоверяваха, минаваше в очите на немците почти за баронска титла, а благодушните хотелиери в Лайпциг и Франкфурт и понятие нямаха как се роят у нас унгарските „фон“-ове.
Позната ни бе и душевността, която срещнахме в Германия; дори и по чуждост тя приличаше на нашенската. Граничната зона на душевността на една култура витае над времето и държавните граници. Там, у нас, в Каша и в целия Фелвидек, несъзнателно, но навярно не съвсем неосъзнато живеехме донякъде по немски образец. Говорех гладко и, струва ми се, поносимо правилно немски език още от дете. Когато съм се родил, столицата на страната, Будапеща, тъкмо се беше поунгарчила и унгарският й вид флагрантно, лъчезарно сияеше над нея, както прясно боядисана къща. В Дрезден или Ваймар не почувствах никога паническата чуждост, с която по-късно ме сюрпризираха често френските или английски градове: усещането, че губя представа къде се намирам, какво се случва зад стените на къщите, какво ядат, какво мислят, за какво говорят хората и дали пък не спят проснати на опънатите въжета, като прилепи? Бях двайсет и една годишен, когато пристигнах в Берлин, и първата вечер в необозримия град, преди да склоня за сън грохналата си от впечатления глава, написах на баща си следното: „Всичко тук е много голямо, но някак провинциално.“ Прочетено, това изречение навярно изглежда като юношеска наглост, но съм сигурен, че не съм го написал от арогантност, а стреснат от изумление. На двайсет и една годишна възраст бях пристигнал в огромен, необятен провинциален град, в който четири милиона души живееха провинциален живот, в този град вече строяха небостъргачи, тук се играеше най-съвършеният театър, тук чух за първи път музика, която ме покърти, този град притежаваше цялата архитектурна грандиозност на метрополисите, в удивителни фабрики и лаборатории чуждестранни гении провеждаха експерименти, а съвестните, умни германци систематизираха и усъвършенстваха това, което някъде по света неспокойни и трескави души бяха предусетили — този град бе същински световен град, имаше всичко необходимо накуп: тълпа, съставни части и ръководен принцип, но на двайсет и една години аз, главозамаян и зашеметен от впечатления, първата вечер в Берлин имах чувството, че съм попаднал в центъра на никога неподозирана и необозрима по мащаби провинциалност. Не само аз имах такова усещане. В третата, четвъртата година след загубата на войната Берлин бе пълен с чужденци и когато следобед се разхождахме по „Унтер ден Линден“ или „Курфюрщендам“, се поздравявахме така, сякаш си бяхме из родните земи и се шляехме по провинциалното стъргало.