Древноиндийската култура
- Автор: Чолаков Стефан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Древноиндийската култура». Краткое содержание книги:
Първи будистите създали точни правила, според които трябвало да бъде организиран близо четиримесечният престой на странствуващите. С течение на времето обаче станало така, че будистките отшелници, наричащи се бхикшу, започнали да се разграничават от останалите странствуващи отшелници и развили монашеското съжителство до такава степен, че престоявали почти целогодишно в своите сезонни обиталища. Така се създава будисткият манастир и се развива монашеството подобно на познатото ни в християнството, но твърде различно от него.
Първоначално странствуващите отшелници от различните секти били организирани в общности със свой учител. Постъпващият в тях трябвало да приеме вярата на учителя и да се постави под негово наставничество. Будистката сангха, обществото на монасите, обитаващи едно място, наричано аваса, била организирана по друг начин. Премахнато било главенството на учителя. Всички членове на сангхата били равнопоставени и принципът на подчинение на ръководителя бил сведен до уважение и почитане на по-възрастните и на тези, които подпомагали духовното израстване на новопостъпилите. Всички въпроси по организацията и ръководството на сапгхата били решавани по демократичен път. В това изглежда намерил израз опитът на Буда от неговия живот в условията на републиката, от която произхождал. Сангхата действала като корпоративно тяло. Всички нейни действия от определяне границите на аваса до въвеждането на дисциплина сред непослушните били осъществявани от името на общността. Всичко се решавало на събрание на цялата конгрегация в аваса. Будистката сангха била нещо като държава в държавата. Тя имала легален статус на обединение и нейните правила и закони били признавани от държавата в качеството им на обичайно право. Нямало централно ръководство на отделните сангхи, но всяка от тях се смятала за част от общата будистка сангха. Общите въпроси на вярата били решавани на събори. Членството било открито за всички с изключение на заразноболни, престъпници и роби. Новопостъпващият трябвало да си избере учител между монасите и да бъде одобрен от специален съвет. Към него били предявявани десет изисквания: да не убива, да не краде, да не прелюбодействува, да не лъже, да не употребява алкохол и опиати, да не обядва, да не гледа танци и слуша музика, да не използува гирлянди и парфюми, да не спи на удобно легло и да не приема злато и други скъпоценности. В продължение на десет години той трябвало да премине специално обучение и да съблюдава строг морал под ръководството на учител, след което бил приеман за редовен член на сангхата.
Монасите и монахините, живеещи отделно, но близо едни до други, трябвало да практикуват някои спиритуални упражнения освен съблюдаването на кодекса за поведение и правилата за благочестие. Между най-важните били четирите върховни настроения, в които, седейки спокойно с кръстосани крака, те се стремели да изпълват своя ум с четирите основни добродетели на будизма — любов, състрадание, радост от успеха на другите и невъзмутимост. Петото настроение било това на нечистотата, по време на което те размишлявали върху цялата низост и ужас на света и на живота в плътта. Още едно упражнение било необходимо за менталното обучение на монаха. Това е т.нар. „правилна нагласа за непрекъсната самооценка на действията и грешките и за необходимите поправящи мерки“.
Тъй като не бил религия на ритуалите и церемониите, ранният будизъм акцентирал върху културното развитие на всеки монах. Имало също пълна свобода на мисълта. По отношение на доктрината никой авторитет, личен или институционален, не бил натрапван. Атмосферата в аваса била преизпълнена с дух на търсене, подробно обсъждане и свободно дискутиране. Това водело до обособяване на многобройни секти, но и до високо интелектуално израстване на монасите. С течение на времето будистките манастири, известни вече повече като вихари, придобили силно изразен академичен характер и предмет на обучение и научно дирене в тях били не само собствените, но и другите религиозни и философски системи, както и частните науки. Така характерното за индийската културна история непрекъснато връщане към будисткото научно наследство изглежда се дължи на крайната всеобхватност и възприемчивост на будистката монашеска култура.