По заповед на президента

— Да, добре е да си получиш парите, преди волята ти да бъде подложена на изпитание. — Някога Кларк беше изпитвал достатъчно младежки гняв, за да разсъждава като атентатора, повторението на чиято смърт току-що бе гледал, но с възрастта беше дошло и благоразумието. Сега Мери Пат искаше от него отново да опита за заседанието в Белия дом и той преглеждаше няколко документа. Поне се опитваше.

— Джон, чел ли си някога са хашишините17? — попита Чавес, като изключи телевизора с дистанционното управление.

— Гледал съм филма — без да вдига поглед, отвърна Кларк.

— Били са доста сериозни момчета. Трябвало е да бъдат. Използвали са мечове и ножове, е, за тази цел трябва съвсем да се доближиш до врага. „В твърда връзка“, както обичахме да казваме в 7-а лека. — Чавес все още не беше достигнал равнището на наставника си в международните отношения, но благославяше всички книги, които професор Алфър го бе накарал да прочете. Той посочи телевизора. — Онзи тип приличаше на тях, истинска двунога самонасочваща се ракета — самоунищожаваш се, но първо премахваш целта. Хашишините са били първата терористична държава. Предполагам, че тогава светът още не е бил готов за тази идея, но онзи малък град-държава на практика е притежавал целия регион, само защото са можели да хващат противниците си достатъчно близо, за да убият всеки от тях.

— Благодаря за историческата лекция, Доминго, но…

— Помисли, Джон. Щом са успели да стигнат близо до него, те могат да стигнат близо до всекиго. Диктаторите не се пенсионират, нали знаеш? Охраната му е наистина плътна, но някой е намерил сред нея убиец и го е издухал в другото измерение. Това е страшно, Джон.

Джон Кларк постоянно трябваше да си напомня, че Доминго Чавес не е глупак. Макар че все още говореше с акцент — не защото трябваше, а защото за него това беше естествено; подобно на Кларк, Чавес имаше дар слово, — макар че все още вплиташе в речта си понятия и граматика, които помнеше от дните си като сержант в армията; проклет да беше, ако момчето не усвояваше по-бързо от всички, които бе срещал. Научаваше се дори да владее характера и страстите си. Е, поне когато му отърваше.

— И какво от това? Друга култура, други мотиви, други…

— Джон, говоря за способности. За политическата воля да ги използва, човече. И за търпението. Сигурно му е отнело години. Знам за такива агенти. Но за първи път виждам такъв стрелец.

— Не би ли могло да е съвсем обикновен човек, на когото просто му е писнало и…

— Кой иска да умре? Не мисля така, Джон. Защо тогава да не го гръмне посред нощ на път за кенефа и просто да се разкара? Няма начин. В Омир има нещо подобно. Пък и не само в него. По този начин човекът изпрати и послание до своя шеф.

Кларк вдигна поглед от доклада и се замисли. Някой друг държавен служител би могъл да пропусне това наблюдение ката нещо извън своята област, но в резултат от неспособността си да вижда граници за своите действия Кларк беше упорит в държавната си служба. Освен това помнеше онзи ден в Иран, когато заедно с тълпата крещеше „Смърт на Америка!“ към пленниците от американското посолство, чиито очи бяха завързани. Нещо повече, той помнеше какво бяха казали някои от тълпата, след като полицаите се бяха разкарали — че правителството на Хомейни насмалко да излее гнева си върху американците, което пък би превърнало вече опасния спор в кръвопролитна война. Дори тогава върху всевъзможни терористични акции из целия свят оставаха ирански отпечатъци от пръсти и неуспехът на Америка да възприеме този факт не беше оправил нещата.