Шутът на кралицата

Кралицата отнесе коравосърдечните им съвети и до молитвения си стол.

— Джейн няма никаква друга вина, освен потеклото си — прошепна кралицата, вгледана в статуята на разпнатия Христос.

Зачака, сякаш се надяваше да стане чудо и да получи отговор.

— И Ти знаеш, както зная аз, че Елизабет наистина е виновна — каза тя, с много нисък глас. — Но как мога да изпратя братовчедка си и сестра си на ешафода?

Джейн Дормър ме стрелна с поглед и двете преместихме столчетата си така, че останалите придворни дами да не могат да виждат и чуват. Кралицата, коленичила за молитва, не биваше да бъде подслушвана. Тя се допитваше до единствения съветник, комуто се доверяваше истински. Представяше пред босите, пробити с гвоздеи нозе на своя Бог избора, който трябваше да направи.

Съветът потърси доказателства за заговора на Елизабет с бунтовниците, и откри достатъчно, за да я обеси дузина пъти. Тя се беше срещала както с Томас Уайът, така и със сър Уилям Пикъринг, още в самото зараждане на бунта. Самата аз знаех, че тя беше приела съобщение от мен с ловкостта на опитен заговорник. Не се и съмнявах, кралицата също не се съмняваше, че ако бунтът беше успял — както и щеше да стане, ако не беше безразсъдството на Едуард Кортни — сега кралица Елизабет щеше да бъде тази, която щеше да седи начело на съвета и да се пита дали да подпише смъртната присъда на своята полусестра и на братовчедка си. Не се съмнявах, че кралица Елизабет също щеше да прекара цели часове на колене. Но Елизабет щеше да подпише.

Един страж потропа на вратата и надникна в тихата стая.

— Какво има? — попита Джейн Дормър много тихо.

— Съобщение за шута, на страничната порта — каза младият мъж.

Кимнах и се измъкнах тихо от стаята, прекосих голямата зала за аудиенции, където сред малката тълпа настана леко оживление, когато отворих вратата на личните покои на кралицата, и излязох. Всички бяха молители, от различни краища на страната: от Уелс, Девън и Кент — местата, които бяха въстанали срещу кралицата. Сега те щяха да молят за милост: милост от една кралица, която бяха поискали да унищожат. Видях изпълнените им с надежда лица, когато вратата се отвори да ме пропусне, и не ми се стори чудно, че тя прекарваше цели часове на колене, опитвайки се да открие волята Божия. Веднъж кралицата се беше показала милостива към онези, които й бяха отнели трона: щеше ли сега отново да прояви милост? А следващия път, и по-следващия?

Не беше нужно да проявявам към тези предатели любезността на придворен. Изгледах ги смръщено и с лакти си пробих път през тълпата. Изпитвах абсолютна непреклонна омраза към тях, заради това, че бяха пожелали да унищожат кралицата неведнъж, а два пъти, а сега идваха в двора, като мачкаха шапките си в ръце, със сведени глави, за да помолят за позволение да се приберат у дома и отново да заговорничат срещу нея.