Смърт край Змийската река
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Смърт край Змийската река». Краткое содержание книги:
— Да не би да не разбираш какво казвам? Имам главоболие. Не искам компания. Определено нямам мерак да затоплям чаршафите.
Той не обърна внимание на думите, тъй като забеляза мъртвешката й бледност.
— Не си от жените, които откачат, когато им направят кофти прическа, нали?
— Разбира се, че съм. Но пък прическата ми е великолепна. Страхотна. Но денят бе адски дълъг и доста ме умори. Сега съм изтощена и те моля да си тръгнеш, за да си легна.
Броуди огледа стаята и забеляза покупките на кухненския плот.
— Откога си у дома?
— Не знам. Може би от около час.
Главоболие, друг път, помисли си. Вече я познаваше достатъчно добре, за да е сигурен, че Рийс можеше, да си счупи ръцете, и все пак първо щеше да прибере, покупките си, когато се прибере.
— Какво е станало?
— Господи, няма ли да престанеш? Просто се чукахме, което бе прекрасно. Ангелите запяха. И скоро ще го направим пак. Но това не означава, че нямам право на малко самота.
— Вярно е — меко каза той. — И ще те оставя на мира веднага щом ми обясниш какво, по дяволите, става. Какво си направила с ръцете си? — попита, като грабна едната й ръка, ужасен от кръвта по пръстите и дланите й, преди да забележи, че петната бяха от мастило. — Какво, по дяволите, е това? Мастило?
Рийс заплака безмълвно. Никога не бе виждал нещо по-сърцераздирателно от сълзите, които се стичаха по бузите й.
— Господи, Рийс, какво има?
— Не мога да го измия. Не мога да го измия, а не си спомням да съм го направила. Не си спомням и не мога да го изчистя.
Тя покри лице с изцапаните си ръце. Не се възпротиви, когато Броуди я вдигна, отнесе я до леглото и я залюля в прегръдката си.
17.
Част от стените и пода бяха замазани — там, където Рийс бе успяла да стигне с мократа кърпа, която сега лежеше във ваната. Броуди си помисли, че хавлията вече е станала на парцал, а това щеше да я притесни, когато се успокои достатъчно.
Беше съдрала скицата, оставяйки парченца хартия и лепенка по огледалото, беше я смачкала и метнала в кошчето за боклук до мивката.
Представи си какъв ужас е изпитала горката Рийс, как трескаво е грабнала хавлията, намокрила я е и е започнала да търка написаното.
Но въпросът все още се виждаше на около десетина места.
Аз ли съм това?
— Не си спомням да съм го направила.
Броуди не се обърна към нея, а продължи да оглежда стените.
— Къде е червеният маркер?
— Аз… не знам. Трябва да съм го прибрала.
Замаяна от главоболието и сълзите, Рийс отиде до кухнята и отвори чекмеджето.
— Не е тук — отчаяно изплака, после започна да рови из следващото чекмедже.
— Престани.
— Не е тук. Сигурно съм го взела със себе си и съм го изхвърлила. Не си спомням. Също като предишните пъти.
Броуди се вторачи в нея, но гласът му си остана същия — спокоен и твърд.
— Какви други пъти?
— Мисля, че ще повърна.
— Не, няма да повърнеш.
Тя затръшна чекмеджето, а зачервените й от плача очи заблестяха от гняв.
— Не ми казвай какво да правя.
— Няма да повърнеш — повтори Броуди, като пристъпи към нея и я хвана за ръката. — Още не си ми разказала за предишните пъти. Хайде да седнем.
— Не мога.
— Добре, ще стоим прави. Имаш ли бренди?
— Не искам бренди.
— Не те питах какво искаш — сопна се той и започна да отваря шкафовете, за да намери малката бутилка.
При други обстоятелства би засегнал чувството й за естетика с това, че сипа брендито в чаша за сок.
— Изпий го, слабаче.
Може и да бе ядосана и отчаяна, но знаеше, че няма смисъл да се съпротивлява. Взе чашата и погълна двата пръста бренди на един дъх. Потръпна.
— Скицата. Може и да съм аз.
— Защо реши така?
— Ако съм си въобразила… преживях насилие…
— Някога душили ли са те?
— Не, но може да съм си въобразила — повтори тя, като тресна чашата на плота. — Някой се опита да ме убие на времето и през последните две години очаквах отново да се случи. А има и известна прилика между мен и жената от скицата.
— Вярно. И двете сте жени и имате дълга, тъмна коса. Поне ти имаше доскоро.
Намръщи се леко и протегна ръка да докосне крайчетата на косата, които сега не стигаха до раменете й.
— Лицето от скицата не е твоето.
— Но не я видях много добре.
— Все пак си я видяла.
— Не знам.
— Аз пък знам.
Броуди бе сигурен, че Рийс нямаше кафе, затова отвори хладилника и отбеляза доволно, че бе купила любимата му бира. Взе една и завъртя капачката.
— Видяла си двама души до реката.
— Защо си толкова сигурен? Ти не ги зърна и за миг.
— Видях теб — простичко отговори той. — Но да се върнем на въпроса. Какви други неща не си спомняш?