Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот
- Автор: Иванович Джанет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот». Краткое содержание книги:
Стефани моли за помощ Рейнджъра, прочут ловец на престъпници. Но Рейнджъра иска награда — една нощ със Стефани, от здрач до зори. А за това не бива да научава годеникът на Стефани, ченгето Джо Морели.
Типична каша в стил Стефани Плъм.
А до края има още кеч в калта, мотори, бързи коли и опасни мъже… Джанет Еванович е на върха!
— Ще остана да си поговоря с Еди — обясних. — А ти се прибери у дома с Откаченяка и Дуги.
— Тази идея не ми харесва — възрази баба. — Мисля, че и аз трябва да остана.
— Благодаря, но ще ми е по-лесно, ако съм сама.
— Да се обадя ли в полицията?
Погледнах Дечуч. Не изглеждаше луд или ядосан, а по-скоро изморен. Ако полицията се появеше, той можеше да откачи и да направи нещо тъпо, като например да ме застреля. А ако си поговорех кротко с него, може би щях да успея да го убедя да се предаде.
— Не — отговорих на баба.
Затворих и двамата с Дечуч останахме на терасата, докато баба, Откаченяка и Дуги си тръгнат.
— Ще се обади ли в полицията? — попита ме Дечуч.
— Не.
— Мислиш ли, че можеш да ме хванеш съвсем сама?
— Не искам никой да пострада. Включително и аз — отвърнах, като го последвах в къщата. — Не очакваш наистина да ти осигурят хеликоптер, нали?
Той махна отвратено с ръка и се затътри към кухнята.
— Измислих хеликоптера само за да впечатля Една. Трябваше да кажа нещо. Тя си мисли, че съм адски важен беглец от закона — рече Еди и отвори хладилника. — Няма нищо за ядене. Докато жена ми беше жива, винаги имаше нещо за ядене.
Напълних кафе машината с вода и сипах кафе във филтъра. Прерових шкафовете и открих кутия с бисквити. Сложих няколко в една чиния и двамата с Дечуч се настанихме до кухненската маса.
— Изглеждаш изморен — казах му.
Той кимна.
— Нямаше къде да спя снощи. Тази вечер се канех да си прибера чека и да се настаня в някой хотел, но Една се появи заедно с двамата клоуни. Вече не мога да направя нищо като хората — оплака се той, като си взе бисквита. — Дори не мога да се самоубия. Заради шибаната простата. Спирам кадилака на релсите. Седя си вътре и чакам да умра. И какво става? Трябва да изляза, за да се изпикая. Вечно ми се пикае. Та значи излизам и отивам в храстите. А влакът идва в това време. Не е ли абсолютна подигравка? А после не знаех какво да направя и ме хвана шубето. Изчезнах като шибан страхливец.
— Беше страхотна катастрофа.
— Да, видях я. Проклетият влак избута кадилака цял километър напред.
— Откъде взе новата кола?
— Гепих я.
— Значи още те бива за някои неща.
— Единственото, което все още ми върши работа, са пръстите ми. Не виждам. Не чувам. Не мога да се изпикая.
— Можеш да излекуваш тези неща.
Той се заигра с бисквитата.
— Има някои неща, които не могат да се излекуват.
— Знам, баба ми каза.
Той вдигна очи изненадано.
— Каза ти? О, Господи! Исусе Христе! Жените са такива ужасни клюкарки.
Налях две чаши кафе и подадох едната на Еди.
— Ходил ли си на лекар за този проблем?
— Няма да отида на лекар. Преди да се усетиш, започват да те убеждават да си направиш една от онези имплантации. А аз не искам шибана имплантация в пениса — отвърна той, като поклати глава. — Не мога да повярвам, че ти говоря за това. Защо въобще говоря с теб?
Усмихнах му се мило.
— Защото е лесно да се говори с мен.
А и защото дъхтеше силно на алкохол. Очевидно Дечуч се бе утешил с доста пиене.
— Докато си говорим, защо не ми разкажеш за Лорета Ричи? — предложих му.
— Господи, тя беше страхотен звяр. Дойде да ми донесе от онази „Храна на колела“ и се нахвърли върху мен. Обясних й, че вече не ставам за онази работа, но тя не щеше и да чуе. Каза ми, че можела да накара всеки да… нали разбираш, да го направи. Затова реших, че нямам какво да загубя, ако опитам. И след секунда тя е там долу върху малкия Еди и май успява да направи нещо. И тъкмо когато ми се стори, че работата ще стане, тя се тръшна и умря. Предполагам, че е получила инфаркт заради усиления труд. Опитах се да я съживя, но си беше съвсем мъртва. Толкова се ядосах, че я застрелях.
— Трябва да опиташ да си овладяваш емоциите — казах му.
— Да, не си първата, която ми го казва.
— Никъде нямаше кръв. Нито дупки от куршуми.
— На какво ти приличам, а? На шибан аматьор? — Лицето на Дечуч се сгърчи, а по бузата му се търкулна сълза. — Наистина съм депресиран — промълви той.
— Обзалагам се, че знам нещо, което ще те развесели.
Той ме погледна недоверчиво.
— Нали знаеш за сърцето на Луи Ди? — попитах.
— Да.
— Е, това не беше неговото сърце.
— Шегуваш ли се?
— Кълна се в Господ.
— Чие беше сърцето?
— Свинско. Купих го от една месарница.
Дечуч се ухили.
— Значи са погребали Луи Ди със свинско сърце?
Кимнах в потвърждение.
Еди се засмя.
— А къде е истинското сърце на Луи Ди?
— Едно куче го изяде.
Дечуч избухна в смях. Смя се весело дълго време, но после се закашля. Когато се овладя и спря да се смее и да кашля, погледна надолу.