Тайната на остров Пайн
- Автор: Касслер Клайв, Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната на остров Пайн». Краткое содержание книги:
Линк завърза лодката, а Хуан изключи двигателя.
— Ало, скъпа, върнах се — подхвърли Марк. Всички бяха със защитно облекло, но единствено Мърф приличаше на удавен плъх в него.
Кабрило не обърна внимание на шегата. Изражението му беше на ловец, който тръгва по дирята.
— Добре, всички знаем плана. Придържайте се към него. Ще се обадим, когато огледаме сградата.
— Ще бъдем готови — увери го Линк.
Хуан и Линда свалиха найлоновите си якета и панталони. Под защитните дрехи Кабрило носеше костюм за хиляда долара, върху който облече шлифер „Бърбери“. Обувките му приличаха на обикновени мокасини, но всъщност бяха бойни обувки с каучукови подметки, които не се хлъзгаха. Линда носеше червена официална рокля с голямо деколте и дълга цепка. Шлиферът й беше черен, а ботушите стигаха почти до бедрата. Като обувките на Хуан, и те бяха изработени така, че да улесняват движенията и да не се хлъзгат. Само друга жена би забелязала, че не са съвсем последен писък на модата, защото нямаха високи токчета.
Хуан се изкачи първи по стълбата, закрепена към един от пилоните на кея. Преди да го последва, Линда стрелна останалите двама с поглед, който казваше: „Надникнете под полата ми и ще съжалявате!“
Тя измъкна от джоба на шлифера си малък дамски чадър и го разтвори над главата си. Хуан не можеше да се пъхне под него, защото стърчеше поне с двайсет сантиметра над нея. Когато тръгнаха по кея, той на няколко пъти се наведе, за да не му извадят окото тънките метални спици.
Отне им петнайсет минути, за да прекосят пристанището и да стигнат до главния вход. Трепкащата светлина, в будката на охраната, означаваше, че хората вътре гледат телевизия. Хуан и Линда минаха спокойно край будката и малко след това успяха да хванат такси. Кабрило каза на шофьора адрес, който се намираше само на няколко входа от сградата на генерал Еспиноза. Един от законите, приети от хунтата, изискваше шофьорът да запише имената и адреса им от разрешителните им за пътуване. Това беше само един от многото начини, с които правителството следеше движението на своите поданици.
Кабрило взе вестника, който някой беше зарязал на задната седалка, и го използва, за да покрие главата си, когато с Линда излязоха на дъжда. Изминаха последните няколко метра до целта, докато таксито изчезна зад ъгъла. Първите етажи на повечето от сградите бяха заети от отдадена под наем търговска площ. Това бяха основно бутици, които обслужваха жените в този богаташки район, както и няколко ресторанта, които вече затваряха. По тротоара нямаше пешеходци. Колите, паркирани до бордюра, бяха като изложба на луксозни германски марки.
Дъждовните капки се оцветяваха в сребристо и златисто от светлините, които се процеждаха през прозорците на апартаментите.
Ъгловата сграда, където беше апартаментът на Еспиноза, имаше въртяща се врата от стъкло и месинг. Хуан и Линда влязоха като забързани влюбени и се смееха високо.
Кабрило почти веднага се закова на място и високо се изсмя.
— Опа, сбъркахме сградата — обясни той с пиянско намигане. После поведе Линда навън, преди портиерът да излезе иззад гишето си. Бяха прекарали общо седем секунди и половина в сградата.
Това беше напълно достатъчно.
— Кажи какво видя — каза Хуан веднага щом излязоха.
— Портиерът носи пистолет в кобур под мишницата. Входната врата е в обсега на камера.
Хуан спря под дъжда.
— И това е всичко? — Тонът му беше подигравателен, но и с нотки на разочарование.
— А ти какво видя?
— Първо, пистолетът под мишницата се набиваше на очи. Сакото му е така ушито, че да личи. Идеята е всеки да го види. Един вид възпиращо средство. Онова, което не биваше да виждаш, и ти не видя, е револверът, който носи на глезена си. Крачолите му бяха доста широки, но не го скриваха напълно. Човек, който носи пистолет на глезена, вероятно държи автомат под гишето. Той определено е от Девета бригада, а не обикновен портиер. Разкажи ми за камерите.
— Камерите? — възкликна Линда. — Та ние бяхме вътре не повече от няколко секунди… Видях само една, която покриваше входната врата.
Хуан си пое дъх. В това гадно време нямаше желание да изнася уроци.
— Окей. Бяхме във фоайето малко повече от седем секунди. Отсега нататък трябва да си по-точна. Забелязала си един портиер и една камера. Нали така?
Линда промърмори:
— Аха.
— Вътре имаше втора камера, точно срещу въртящата се врата. Тя покрива асансьора и гишето, зад което седеше портиерът. Имаше вид на току-що монтирана. Захранващите кабели бяха свързани много непрофесионално. На бас, че са я сложили веднага след като са довели доктор Райт, и входът може да се наблюдава от мансардния апартамент.