Ден нула [calibre 1.48.0]

Пътуването продължи десет минути. Влязоха в друг покрит паркинг, спуснаха се две нива под земята, слязоха от джиповете и взеха асансьора за петия етаж. Поведоха го по коридор със затворени врати. Нищо не сочеше, че се намират в държавно учреждение, но това беше нормално. На пръв поглед офисите на МВС в цялата страна бяха съвсем обикновени, но това не можеше да заблуди човек, който знае къде да гледа. Пътеките по коридорите и стените бяха боядисани в бежово, а вратите бяха метални. Пулър знаеше, че държавата харчи купища пари за своите специализирани учреждения, но нищожна част от тях отиваха за доброто им обзавеждане.

Въведоха го в стая с малка маса, затвориха вратата и я заключиха отвън. Вътрешният му часовник отброи пет минути, но нищо не се случи. Вратата се отвори в момента, в който започна да се пита дали не са го забравили.

Мъжът беше надхвърлил петдесет. Поведението му издаваше дълъг опит в работа, която едва ли беше свързана с подреждане на бумаги и броене на кламери. Той седна на масата и разтвори папката, която държеше в ръце. Изминаха няколко дълги минути, преди да вдигне глава, за да регистрира присъствието на Пулър.

— Искате ли нещо за пиене? — попита. — Предлагаме кафе и вода. Кафето е гадно, а водата е от чешмата. Миналата година решиха, че «Диър Парк» е прекалено скъпа за нас. Направо са полудели на тема бюджетни съкращения. Очаквам всеки момент да ни вземат и оръжието.

— Не, благодаря — отвърна Пулър и погледна папката. — Всичко това за мен ли е?

— Всъщност не — отвърна мъжът, почука с пръст по корицата и протегна ръка. — Казвам се Джо Мейсън.

— Джон Пулър.

— Това вече го знам — кимна Мейсън. — Как вървят нещата в Западна Вирджиния?

— Предполагах, че на това дължа честта — отвърна с лека въздишка Пулър. — Нещата не вървят особено добре, но предполагам, че вие вече сте информиран.

— Ако искате, можете да се обадите на своя началник. Дон Уайт е свестен човек.

— Да, искам.

— Ами тогава направете го — кимна Мейсън, измъкна телефона си и му го подаде. — По-добре да приключим с формалностите още сега, за да имаме време за истински важните неща.

Пулър набра номера. Дон Уайт му даде кратки сведения за Джо Мейсън и го посъветва да му сътрудничи.

Разговорът приключи. Пулър върна телефона и отново погледна папката.

— Предполагам, че сега е мой ред да получа информация — каза той.

— И аз мисля така, Пулър.

— Взехте ли решение?

— От събраните сведения за вас личи, че сте отличен служител. Истински патриот, упорит като булдог, който никога не изпуска това, което е захапал.

Пулър го гледаше и мълчеше. Сега най-важното беше да мълчи и да слуша.

— Там се създаде ситуация, Пулър — продължи Мейсън. — Звучи изтъркано, нали? Но лошото е, че нямаме представа за каква ситуация става въпрос. — Той вдигна очи от папката и го погледна. — Питам се дали ще можете да ни помогнете?

— Това ли е причината за интереса на министъра? Защо тогава изпратиха само мен?

— Министърът проявява интерес, защото ние проявяваме интерес. Засега вие сте единственият следовател на място, но по случая работят и други хора, и то не само от МВС.