Прокрадващ се в сенките

Точно като трол, ударил се по най-чувствителното място!

— Успокой се, Шниг, успокой се, Шниг — недоволно замърмори първият. — Ростгиш сам си беше виновен: заплесна се и попадна в устата на зомбито, а тук няма какво да чакаме! Вземаме плановете и се изпаряваме!

— Ако преди това зомбитата не ни нападнат! Ростгис в последно време само се наливаше — усмихна се вторият. — А сега как предлагас да влезем в тази проклета кула? Направо? Ние не сме тезката кавалерия на негово велисество! Трябва внимателно да премислим всичко, инасе сте загубим главите си!

— Ами измисли, Славей! — гневно подхвърли Шниг. — Утрото наближава, време е да действаме.

— Ама замълси зе! Мисля! — ревна Славей и Шниг млъкна.

Така, така, така. Тези имена ми бяха познати. Двамата майстори-крадци Шниг и Славей работеха за гилдията, а следователно и за плужека Маркун. Бяха майстори в занаята. Но работеха мръсно, често оставяха трупове след себе си. Славей беше бледен дребосък, за сметка на това умен за сто крале. А Шниг — здрав, с огромни мускули — отстрани изглеждаше тромав и глупав. Е, мнозина от така мислещите се оказваха на Кейовете18 с нож под лопатката.

Да, и Ростгиш познавах, мир на праха му. Появи се преди две години в Авендум и веднага се присъедини към тези двамата. Също като тях не подбираше много средствата, но беше добър крадец, макар и не чак майстор — прекалено много пиеше, реакциите му бяха ужасни, и ето че накрая беше послужил за вечеря на зомбита. Излизаше, че на Спящата котка съм попаднал на неговите останки. Нямал е късмет, бедният.

Никога не бях имал вземане-даване с Шниг и Славей, ние, меко казано, не се понасяхме. А и те бяха опасни момчета, от тях всеки момент можеш да очакваш нож между ребрата. За какъв мрак са в Забранената територия?

— Планът в теб ли е? — изписка Славей.

Пищенето му като на комар болезнено дразнеше слуха, тия изглежда не смятаха за нужно да се крият и вдигаха шум по цялата улица. Да не би освен зомбита нищо друго да не са срещнали? И всички останали изненади са се паднали на мен?

— Онзи, който взехме от Кралската библиотека ли? Да, ето го. Светни.

— С какво? — ядосано изръмжа Славей. — „Светлинките“ останаха в проклетия Ростгис! Сега зомбитата ги хапват!

Аха! Ето значи за кого говореше стария Болт. „Мрачни и неразговорчиви“. Явно в библиотеката са отишли Шниг и Ростгиш, Славей дядото щеше да го запомни. Излиза, че тези момчета имат Поръчка, щом са пъхнали под носа на Болт пръстен на някакъв влиятелен човек! Жалко, че не се сетих да разпитам стареца за пръстена, сметнах ги за глупави брътвежи на изкуфял дъртак! Непременно трябва да се върна и да поговоря по-надълго със стареца. Кой ли може да ги е пратил?

— Трябва да вземем проклетите карти или каквото там има, докато оня негодник още не ни е изпреварил.

— Засто си толкова нервен? — Славей беше, както винаги, спокоен и разумен. — Гарет скоро няма да се появи тук. А мозе и съвсем да не се появи. А ако се появи, клиентът, доколкото разбрах, е наел няколко стразници, така че ако несто стане, да го убият.