Прокрадващ се в сенките
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокрадващ се в сенките». Краткое содержание книги:
— Не заспивай! Стреляй! — раздаде се на границата на съзнанието ми нечий спокоен, заповеден глас и мъглата в главата ми бързо започна да се разсейва.
Раздаде се протестиращ писък, съществото беше почувствало, че губи властта си над мен. Отново можех да се движа и в почти пълния мрак, ориентирайки се единствено по отровно зелените очи, дръпнах двата спусъка на арбалета почти едновременно. Първият, обикновен болт, го удари в рамото и го завъртя, но съществото само издаде тържествуващ кикот и без да спира, продължи към мен.
Чертаейки огнена диря след себе си, магическият болт се устреми след обикновения си братовчед и удари точно между очите на смехуркото. Избухналата ярка светлина от освободения от магически плен непокорен огън ме накара да вдигна ръка пред лицето си. Раздаде се гръм, и то какъв! Ушите ми заглъхнаха, а по лицето си усетих все едно горещия дъх на пробудил се вулкан. Съществото издаде кратък пронизителен писък и утихна.
Едно… две… три… Свалих ръце от лицето и предпазливо отворих очи. Стаята беше празна. „Светлинката“ отново беше набрала сила и плахо осветяваше древното помещение и случилия се в него погром. Плачльото-смехурко беше изчезнал, дори шепа пепел нямаше от него. Или огънят го беше унищожил, или създанието беше отишло на по-малко горещо място. Честно казано, на мен ми беше все едно каква е съдбата му — стига да е по-далеч от мен.
Подът тук-там тлееше, а на едно място, в центъра на стаята, вече се появяваха неуверени огнени езичета, рожби на огнената магия. Бързо ги стъпках — само това оставаше, да привлека с огън още някой местен. Макар че най-вероятно всички наоколо бяха чули грохота на избухналата магия и да се тревожа за огъня след подобен шум си беше, меко казано, тъпо. А може никой да не е чул. В Забранената територия, както вече отбелязах, със звука ставаха странни неща.
Устните и брадичката ми бяха някак влажни, разсеяно прекарах ръка по тях и я погледнах. Да пукна дано! Кръв. Изобщо не бях забелязал как е потекла от носа ми. Явно причината беше във въздушната стена, приветствено ударила ме в лицето. Призовавайки всички демони на мрака да се стоварят на главата на проклетата твар, аз отметнах глава назад, изчаквайки кръвотечението да спре.
— Благодаря, Валдер, ти ми спаси живота — промърморих аз, но отговор не получих.
Архимагът отново беше изчезнал.
Кръвта бързо спря и аз, вдигайки хвърлената на пода ръкавица, избърсах изцапаното си лице. Огледала нямаше, така че ми остана само да се надявам, че почти не е останала кръв по лицето. Хвърляйки мръсната и ненужна ръкавица на пода, аз излязох от стаята, като междувременно презаредих арбалета с обикновени болтове с тайната надежда, че тук няма да срещна нищо по-ужасно от плачльото-смехурко. А и не исках да губя магическите заряди преди Храд Спайн. Не се знаеше какви приятелчета щях да срещна в подземните му зали.
С крайчеца на окото си забелязах дървена стълба, водеща надолу към улицата. Нямах никакво желание да вървя по старите покриви. Достатъчно синини получих, не ми се искаше пак да пропадам и да рискувам да си счупя гръбнака.
Стълбата тъжно скърцаше и стенеше, но не се разпада под краката ми, за което й поднесох искрените си благодарности. След това се замислих и добавих благодарности и към Сагот за търпението му към лудориите ми. Сивожълтият правоъгълник, образуван от блуждаещите сенки и лунната светлина навън, ярко изпъкваше на фона на тъмната стена на мястото на липсващата врата. Минах през него към улицата на Маговете и като се придържах плътно до стените на мрачните къщи в най-тъмната сянка, хукнах към кулата на Ордена.
Вътрешно, с непостижимо само по себе си чувство, усещах как капките време безжалостно изтичат и съвсем скоро утрото ще се появи и ще прогони нощта. Още час, дори по-малко, и тъмният хоризонт ще се озари от неуморната лятна зора, след която ще последва и утрото. Утро, което в дадения случай ще означава гибел за всичко живо, намиращо се в този момент в Забранената територия. Забързах ход, плъзгайки се в сенките, слях се в едно цяло с тях и затанцувах със сивите си приятелки под звуците на музика, която чувах само аз.
Танцувах със сенките и сенките ме носеха на своите пепеляви лебедови крила. Напред и само напред, там, където тясната улица се разширяваше, превръщайки се в неголям площад, приютил кулата на Ордена.