Прокрадващ се в сенките

Стоп! Какъв плач?!

За миг се превърнах в неподвижна статуя, сякаш ме бяха приковали с гигантски гвоздей към пода, съобразявайки трескаво: откъде се появиха тези мисли за детски плач?

Да, май имаше нещо такова. Нещо на границата на съзнанието, когато падах в тъмното. Нещо ме беше събудило, измъквайки ме от небитието. Плач. Такъв един познат детски плач.

И сякаш в отговор, потвърждавайки всички закони на всемирната гадост и тревожните ми опасения, някъде от тъмния ъгъл на помещението се раздадоха тихи хлипания. Не се почувствах по най-добрия начин, нервно измъкнах от колана си „светлинка“ и я хвърлих на пода, избърборвайки в скоропоговорка формулата за активиране. Избухна ярка светлина и освети тъмната стая, а аз прикрих очи, за да не бъда заслепен. Секунда, приличаща на вечност — и вече спокойно можех да отлепя клепачи, без да се опасявам от огромни цветни петна и кръгове пред очите.

Студената магическа светлина идваше от малка пръчица „светлинка“, осветяваща площ, много пъти по-голяма от тази на обикновените факли. Пред погледа ми се откри стара стая с похабени стени, разбито дюшеме, почти изцяло зарито с боклуци, както и моя арбалет в яркочервения кръг светлина, излъчвана от огнения болт. И момиче.

Малко момиче, свито в далечния ъгъл, което внимателно ме гледаше със зелените си очи.

Най-обикновено момиче, човешко дете, на около пет-шест годинки. С непокорни златни къдрици, пухкави розови бузки със следи от сълзи, пълни издути устни, мръсна дрипава рокля, боси крачета и износена плюшена играчка — нещо средно между кученце и мече — в ръце. Очарователно малко детенце, като картинка. Само дето в зелените очи бяха застинали очакването на змия, ненавистта на вълк и глада на огр.

А до детето лежеше така познатата ми ръкавица. Самотната ми ръкавица, хвърлена в къщата на съдията. Момичето изхлипа, без да откъсва очи от мен. Аз бавно, много бавно, като на свой ред не откъсвах очи от него, започнах да се навеждам, за да взема търкалящия се в краката ми арбалет. В момента, когато пръстите ми се сключиха около елегантното оръжие, момичето изхлипа за последен път и издаде тих зловещ смях. Както стоях, протегнал се за арбалета, така и замръзнах. Ето че се срещнахме. Плачльото-смехурко в целия си блясък.

Очите на съществото — езикът ми не можеше да се обърне да го нарека дете — светнаха и стена от мухлясал въздух ме удари в лицето, и аз отлетях към отсрещната стена преди да успея да се изправя. „Светлинката“ примигна и угасна, явно неизвестната магия на съществото беше по-силна и го беше изгасила. В стаята бързо притъмняваше, само зелените очи излъчваха светлина, като хипнотизираха и потискаха волята, изпълвайки мозъка ми с лепкавата мъгла на покоя и съня. Противният смях на съществото отново звънна в ушите ми, а очите му се придвижиха към мен.