Прокрадващ се в сенките
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокрадващ се в сенките». Краткое содержание книги:
Докато обикалях по покривите на няколко пъти видях зомбита, вяло крачещи по улица Спящата котка. Първият път чух създанието на стотина ярда от себе си. Мъртвецът хриптеше долу и с отпусната, леко подскачаща птича походка се разхождаше на зиг-заг по полутъмната улица. За щастие съществото не вдигна глава да се полюбува на пълнолунието, така че не забеляза подскачащия от покрив на покрив човешки силует. Втората среща се случи малко по-късно. Петима мъртъвци учудващо мълчаливо стояха около фонтана, тъпо вторачени във видима само за тях точка. Изглеждаше сякаш погледите им бяха приковани от нещо пленително и невероятно, от което е просто невъзможно да откъснат мъртвите си очи. Не знам, може и наистина да беше така. Зомбитата напомняха на някакви ужасни статуи, създадени от побъркан естет от болница Десетте мъченика. Отново благодарих на Сагот, че бях решил да премина оставащия път по покривите на сградите, а не по улицата — щеше да е сериозен проблем да се отърва от толкова много ходещи мъртъвци, ако се натъкнех на тях.
Последен скок — и се оказах на покрива на сграда, чиято фасада гледаше към улицата на Маговете. Улицата беше много по-къса от Спящата и Човешка, така че целта на нощната ми разходка беше вече много, много близо. Но се появи проблем — нямаше съседни сгради, по които да продължа. Имах чувството, че нечий гигантски език просто ги е облизал от този свят. Празните черни квадрати на мястото на липсващите сгради изглеждаха като самотни острови в света на тайнствения и потънал в паяжини сън на Закритата територия.
Облакътих се на потъмнял от времето комин, свалих оцелялата ръкавица и без да гледам, я захвърлих настрана. Тя така или иначе не ми трябваше вече, нали нещастната й сестра остана в качеството си на трофей при плачльото-смехурко.
Имах два варианта за по-нататъшно придвижване към целта. Първият — да се спусна долу и с риск за кожата си да пробягам краткия път до кулата на Ордена. Вторият — рискувайки да си счупя главата, да скоча на сградата, намираща се на отсрещната страна на улицата. Въпреки глупостта на замисъла, вторият вариант беше за предпочитане пред първия. На покривите беше много по-безопасно, защото да бягаш по полутъмните улици си беше все едно да танцуваш джанга върху тънък лед. Трябваха ми два опита, за да прехвърля въжето през широката улица. При втория свободният край достигна до отсрешния покрив и старателно прилепна към него.
За собствено успокоение дръпнах въжето няколко пъти, проверявайки надеждността му. Определено ме устройваше. Сега оставаше да направя едно от най-големите и самоубийствени безумства. А именно — да скоча от покрива на сградата, да прелетя над улицата и да стигна до къщата отсреща. Няколко пъти в живота си бях правил този номер, макар тогава да бях малко по-млад. Но на паяжината имах доверие.
Крачка в пропастта, улицата направи рязък скок към мен, и вече летях над нея, стиснал с две ръце въжето, което изведнъж взе да ми изглежда много тънко и ненадеждно. Стената на сградата с тъмни прозорци стремително приближаваше, заплашвайки да ме сплеска на питка. Инстинктивно протегнах крака в напразен опит да омекотя удара, но паяжината изведнъж се втвърди, превръщайки се от гъвкаво и еластично въже в нещо съвсем друго. Права и твърда тояга, която зависна във въздуха заедно с мен, а след това бавно, бавно започна да приближава сградата. Веднага след като докоснах с крака сивата стена, твърдостта на въжето изчезна и то внимателно ме изтегли на покрива на сградата.
— Това е — прошепнах на себе си, докато се опитвах да си огледам ръцете.
Без ръкавици не беше особено приятно — така се бях вкопчил във въжето, че по дланите ми имаше червени ивици. Както и да е, ще оживея.
Къщите по улицата на Маговете изглеждаха много по-нови, най-малкото покривът под краката ми не стенеше от старост, заплашвайки да рухне в най-неочаквания и неподходящ момент. Продължих пътя си, тъй като нямах време за губене — утрото беше съвсем близо.
Извиваща се и криволичеща като пияна змия, улицата на Маговете изобщо не приличаше на идеално правите, начертани сякаш с линия Спяща котка, Човешка и Гробищна. А и къщите изглеждаха доста по-богати, въпреки криволичещата улица и не най-престижния район на града. Едва ли не на всеки втори покрив имаше изящни ветропоказатели, изобразяващи някое магическо животно или просто птичка или катерица.
На няколко фасади зърнах пищни статуи, украсяващи стените на къщите. Но какво изобразяваха тези творби на скулптори от миналото нямах време да гледам — цялото си внимание бях насочил към това да не падна от поредния стръмен покрив.