Прокрадващ се в сенките

Зомбитата все още хриптяха долу и аз се ухилих, виждайки как Едноръкия с настървение се опитва да разбие здравата врата на гномите, за да проникне в сградата и да се добере до мен. Е, на теория има всички шансове да излапа Гарет. След шестстотин години. Подсмихнах се още веднъж, прехвърлих арбалета от едната ръка в другата и тъкмо щях да тръгвам, когато забелязах на около дванайсетина ярда от мен огромна неравна дупка в покрива.

Да, все пак времето беше прояло с безпощадни, незнаещи милост зъби това, което не бяха успели да направят всички крадци на Авендум. Беше пробило отвор в надеждната защита на банката. За миг ме обзе изкушението да сляза долу и да разбера наистина ли е толкова богат кланът Хиргзан, както говореше мълвата. Но в момента парите щяха само да ми пречат, а и нямах особено желание да слизам в тъмната паст на дупката, още повече че покривът около нея най-вероятно не беше по-дебел от крилете на пеперуда, и следователно можеше да рухне под мен във всеки един момент и да изпрати нещастния Гарет в мрачната неизвестност.

— Е, на следващия смелчага, избрал да посети банката, много ще му провърви — промърморих аз и продължих по пътя си.

Времето сега беше най-ценното нещо, което имах, и трябваше да побързам, ако не исках да срещна първите лъчи на слънцето в Забранената територия.

Засилих се и прескочих на покрива на съседната сграда. После пак засилка и скок. Засилка — отново скок. След два квартала вече дишах като разлютен глиган.

Веднъж стъпих на лошо закрепена керемида, тя се плъзна и аз като по чудо успях да се вкопча в корниза, обикалящ около цялата къща, като съответно увиснах на ръце. Слава на Сагот, измъкнах се. В друг случай прогнилият от времето наклонен покрив започна да се разпада точно под краката ми. Хвърлих се към следващия, усещайки как под мен всичко се тресе, а зад гърба ми се раздаде грохот на падащи керемиди и дъски. Успях да отскоча силно и да се прехвърля на следващия покрив, трошейки с ботушите си няколко продълговати, ярко червени и непотъмнели от времето керемиди.

— Виж ти — измърморих мрачно, гледайки как от къщата, на чийто покрив бях току-що, се издига вековна прах, вдигната от падналите дъски.

Покривът вече го нямаше, само голите стени блестяха самотно.

Облаците прах бавно се кълбяха на лунната светлина и някак неусетно започнаха да приемат чертите на гигантски човешки череп, и аз, решавайки да не дочакам какво ще последва, побързах към улицата на Маговете, която вече беше съвсем близо.