Довършителката
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1630-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Довършителката». Краткое содержание книги:
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.
– Наистина ме е страх – казах.
Той се пресегна и докосна ръката ми.
Миг по-късно и двамата отскочихме назад, защото тоягата на Нида се стовари върху решетките, почти строшавайки пръстите ни.
– Позволих да говорите, не да се пипате – кресна той. – И минутите ти почти изтекоха, Делфия.
Погледнах към Хари Две, който стоеше отстрани, омърлушен и самотен.
– Делф, нали ще се грижиш за него? – Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми. – Само... докато съм тук.
– Разбира се. Какво е едно животно в повече за семейство като нашето? – Той се опита да се усмихне на малката си шега, но не успя.
– Ти тръгваш с Делф, разбра ли? – подвикнах на кучето.
То сякаш направи инатлива физиономия, но аз повторих
думите, сочейки го строго с пръст, докато не сведе глава и не подви опашка.
– Трябва да тръгвам – каза Делф. – Вече закъснявам за строежа на Стената.
Кимнах мълчаливо.
Той погледна към Нида и като видя, че Пекът е зает да оправя осеяния с шипове нашийник на Шук, бръкна в джоба си и ми подаде изсъхнала кифла, парче месо и една ябълка.
– Ще намина пак веднага щом мога.
И като ми махна за сбогом, се изгуби надолу по улицата, следван от Хари Две.
Оттеглих се в далечния ъгъл на клетката, приклекнах с гръб към Нида и похапнах набързо. Изпитвах глад, но съзнанието ми отказваше да се фокусира върху храната.
Днес Съветът щеше да се събере на заседание, за да реши съдбата ми. Не можех да повярвам, че ще ме убият само заради притежанието на една книга. Но колкото повече разсъждавах, толкова по-мрачни ставаха мислите ми. Това не бе просто обикновена книга – в нея се описваха създанията, населяващи Мочурището. Положително щяха да искат да узнаят как се е озовала у мен. Дали нямаше да ме обвинят, че сама съм ходила там, за да я съставя? А ако им кажех, че съм я взела от жилището на Хърмс, щяха да питат какво съм търсила вътре. И какво щях да изтъкна в своя защита? Че според мен Кръвниците са пълна измислица и че стената се строи не за защита от тях, а за да не бягат Уъговете от селото? Това щеше много да им допадне, няма що.
Канех се да отхапя от ябълката, но вместо това я пъхнах в джоба си. Нямах апетит – повдигаше ми се и по кожата ми преминаваха студени вълни. Днес нямаше да изляза от Валхал. Всъщност надали изобщо щях да го напусна, докато не ме изведяха, за да снемат главата от раменете ми.
Отмина пладне и слънцето започна да жари немилостиво металния покрив на заграждението, от което вътрешността му се нажежи като пещ. Спомних си за онзи Уъг, Маккрийди, който ме молеше за чаша вода, докато минавах оттук. Сега можех добре да разбера мъките му – собственото ми гърло лепнеше от жажда. За късмет, никой още не се бе отбивал да ме зяпа, да ме заплюва или да ме нарича предателка. Но колко ли дълго щеше да трае това?
Погледнах към Нида. Той ме наблюдаваше внимателно, вероятно за да провери как ми понася затворът.
Минаха ми през ум няколко хапливи реплики, които да му подхвърля, но нямах силите, нито куража да го сторя.
Когато денят взе да преваля, чух тракане на колелета. Помислих, че идва каретата, но онова, което се показа иззад ъгъла, бе обикновена каруца, теглена от дръглив Слеп, провесил глава от жегата. Върху предната дъска седяха два Уъга, които знаех, че работят за Съвета, а отзад стърчеше тясна клетка.
Каруцата спря пред Валхал и единият от Уъговете скочи от нея. Туниката му не беше черна, а зелена. Той подаде на Нида парче пергамент с думите:
– Затворничката е призована да се яви пред Съвета.
Последният кимна, откачи голям ключ от колана си и свали катинара.
– Хайде, излизай – изръмжа.
Пристъпих, олюлявайки се, и Уъгът постави окови на китките и глезените ми. Наложи се да ме вдигне на ръце върху каруцата, където ме натъпка в клетката и заключи вратата след мен.
После се качи при другаря си, който шибна Слепа с камшик.
И аз потеглих към Съвета.
Може би за да не се върна никога вече.
TRIGINTA
СЪВЕТЪТ
Зданието на Съвета се намираше в самия край на Главна-та улица и караше всички останали сгради в Горчилище, с изключение на Комините и Камбанарията, да изглеждат като жалки съборетини. Нямах представа кой и кога го е строил, но видът му бе грандиозен и аз винаги му се бях възхищавала, макар и само отвън.
Фасадата беше от бял мрамор, с широко стълбище, водещо към редица величествени колони. Масивните железни врати бяха украсени с плетеница от мотиви, по които аз, като Довършителка, можех само да се прехласвам. Говореше се, че светлините вътре никога не угасвали, а температурата винаги оставала постоянна, независимо от сезона.