Плашилото и армията на крадците
- Автор: Рейли Мэтью
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Плашилото и армията на крадците». Краткое содержание книги:
БАЗАТА
На свръхсекретен обект, известен като остров Дракон, забравена реликва от Студената война крие оръжие с ужасяваща мощ, което току-що е било събудено отново…
АРМИЯ УБИЙЦИ
Остров Дракон е овладян от брутална терористична организация, наричаща себе си Армията на крадците. Съдбата на планетата виси на косъм, а наблизо няма щурмови екип, който да стигне навреме и да не допусне задействането на оръжието.
ЕДИН МАЛЪК ЕКИП
Единствената надежда за света е изпитателен екип сред ледовете на Арктика, воден от капитан от Морската пехота на име Скофийлд, с позивна ПЛАШИЛОТО. Те не са щурмова група, а само шепа морски пехотинци и цивилни. Нямат необходимите средства за атакуване на укрепен остров, попаднал в ръцете на свирепа армия. Но Плашилото въпреки това ще ги поведе, защото някой трябва да го направи.
Марио стана и се отдалечи, без изобщо да си прави труда да се крие от намиращите се наблизо хора от Армията на крадците.
Старото китоловно селище се намираше в каньон, който навлизаше в скалите на северозападния бряг на остров Дракон. Имаше само един начин да се стигне до него от основния комплекс — път, който се спускаше стръмно по едната стена на триъгълния каньон.
Самото селище представляваше купчина колиби от 19 век, кланици, иззидани басейни, дъсчени пътеки и кейове. Навсякъде висяха вериги, куки и макари. Сухият студ на Арктика беше съхранил идеално всичко, макар че всяко парче дърво бе избледняло и всяка повърхност бе покрита със скреж.
Скофийлд и Шампион преплуваха стоте метра от ледовете до скалите, като внимаваха да не вдигат вълнички, които можеха да бъдат забелязани; за да помага на Шампион, Скофийлд беше закачил бойния си ремък към колана й, така че можеше да я тегли след себе си.
Стигнаха при скалите на около двеста метра западно от изоставеното селище. Оттам продължиха към първия кей, като се движеха плътно до скалата.
Разбира се, тук би трябвало да има охрана, реши Скофийлд. Това бе едно от малкото места, откъдето можеше да се достигне островът. Въпросът бе къде се намират противниците.
Нито Скофийлд, нито Шампион забелязаха охрана и докато тихомълком излизаха от водата на покритата със скреж рампа за лодки, си мислеха, че са пристигнали незабелязано.
Това обаче не беше така. Откакто бяха стигнали до скалите, те се намираха под непрекъснато наблюдение.
Но не от човешки очи.
Без да подозират за това, Скофийлд и Шампион се запромъкваха през покритото със сняг селище, като бързо притичваха от ъгъл до ъгъл.
Когато стигнаха края на селището, Скофийлд видя стражите.
Бяха предпочели лесната възможност — да играят ролята на преграда малко нагоре по стръмния път, който се изкачваше от каньона. Някой би могъл да проникне на острова откъм океана и да се скрие сред постройките, но ако искаше да продължи към самия остров, трябваше да мине през теснината на пътя.
Напречно на пътя бяха паркирани два джипа и мотор с кош. Шестима бойци от Армията на крадците с дебели канадки на морски пехотинци пушеха, разговаряха или се разхождаха, метнали небрежно калашници на раменете си.
— Е? — прошепна Шампион. — Как предлагаш да минем през тях?
— Имаш ли още димни гранати?
Имаше.
— Дай ми две.
Тя извади две гранати от колана си и му ги подаде.
— Ето какъв е планът — каза Скофийлд. — Приближавам блокадата им, мятам гранатите и в суматохата ти сваляш онези отдясно, а аз — онези отляво.
— Нима? Това ли е планът ти?
— Можеш ли да предложиш нещо по-добро?
— Всъщност не — отвърна Шампион. — Чакай малко. Как ще стигнеш до блокадата? Между нас и тях има петдесет метра открито пространство, а гранатите няма да подействат на такова разстояние.
— Имам план и за това.
— И какъв, ако не е тайна?
— Да се предам.
Минута по-късно Скофийлд излезе от прикритието си и тръгна към блокадата, вдигнал високо ръце.
Бойците от Армията на крадците незабавно насочиха оръжията си към него и застанаха нащрек.
Сърцето на Скофийлд туптеше чак в главата му. Само трябваше да се доближи достатъчно, на десетина метра, за да хвърли двете димни гранати, които бяха закачени зад раменете му, скрити от погледа на врага.
Разстоянието се скъсяваше. Още трийсет метра.
— Искам да се предам! — извика той, без да спира.
Отсреща не стреляха.
— Дръж ръцете си така, че да ги виждаме! — извика нервно един от Армията на крадците.
Още по-близо. Двайсет метра… петнайсет… десет… „Сега“ — помисли Скофийлд и ръцете му се напрегнаха да грабне гранатите…
— Не мърдай, капитане! И си дръж шибаните ръце по-далеч от гранатите — каза дълбок глас от дясната му страна.
Скофийлд замръзна на място и затвори очи.
Изруга наум. Не беше забелязал малкия навес от гофрирана ламарина точно под ръба на пътя.
Нито пък беше видял човека, който се криеше зад него — висок мъж от Армията на крадците с модерна щурмова карабина, насочена право в гърдите му. На канадката му с флумастер беше написано „Тифон“.
Тифон излезе на пътя, като държеше Скофийлд на прицел. Откачи двете гранати от ремъка му и ги метна настрани.