Никога не ме оставяй
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-637-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
— Спрете! Дотук сме.
Рут и Томи, които вървяха след мен, не ми възразиха и аз видях, че той отново я бе хванал под ръка. По всичко личеше обаче, че й помага да върви и нищо повече. С широки крачки се добрах до най-близкия ствол, под който почвата беше по-твърда и се улових за него, за да запазя равновесие. Рут и Томи си избраха друг ствол, по-тънък и прогнил от моя, който стърчеше отляво малко зад мен. Те спряха, всеки се улови с едната си ръка за него и замряха. И тримата бяхме приковали поглед в лодката. Забелязахме, че боята й се лющеше, че дървените рамки на малката кабина се разпадаха. Някога лодката е била боядисана в небесносин цвят, ала сега изглеждаше почти бяла под небесния свод.
— И все пак не разбирам как се е озовала тук — казах аз, като повиших глас, за да ме чуят. Очаквах, че думите ми ще отекнат, ала те прозвучаха глухо, сякаш в обвита с дебели килими стая.
След малко дочух гласа на Томи зад мен:
— Може би и Хейлшам изглежда по същия начин. Не мислите ли?
— От къде на къде ще изглежда така? — Рут наистина бе озадачена. — Не би могъл да се превърне в блато само защото са го закрили.
— Не може, разбира се. Казах го, без да мисля. Но винаги така си представям Хейлшам в настоящия момент. Няма никаква логика. Честно казано, тук всичко прилича на картинката, която се появява в главата ми. Без лодката, разбира се. Много ще съм доволен, ако всичко в Хейлшам е като тук.
— Странно — обади се Рут. — Онзи ден сънувах същия сън. Сънувах, че съм в Стая 14. Знаех, че училището е закрито, но бях там, в Стая 14, гледах през прозореца и навън всичко беше потънало във вода. Приличаше на огромно езеро. А под прозорците плаваха боклуци — празни кутии от сок и други подобни неща. Ала не изпитах никаква тревога, никаква паника, всичко беше тихо и спокойно като тук. Чувствах, че нищо не ме застрашава, просто са закрили Хейлшам и толкова.
— Впрочем, Мег Б. пребиваваше известно време в нашия център — каза Томи. — За третата операция я изпратиха някъде на север. Нямам представа как е сега. Не са ли ви говорили за нея?
Аз поклатих глава и тъй като Рут не отговори, обърнах се към нея. В първия миг ми се стори, че тя продължава да съзерцава лодката, ала после видях, че се е загледала в сребристата следа, оставена в небето от отдалечаващия се самолет, който бавно се издигаше нагоре в небето. След малко тя каза:
— Говорили са ми други неща. Например за Криси. Че свършила по време на втората експлантация.
— И аз го чух — потвърди Томи. — Очевидно така е станало. Казаха ми съвсем същото. Безобразие. Едва на втората. Трябва да съм щастлив, че съм прескочил трапа.
— Струва ми се, че се случва много по-често, отколкото твърдят — каза Рут. — Тук е и помощницата ми, вероятно тя знае. Знае, но мълчи.
— Няма никакъв заговор за мълчание — възразих аз и пак се обърнах към лодката. — Случват се и такива неща. Много жалко за Криси, разбира се. Но това не е често явление. Сега са много внимателни.
— А пък аз съм сигурна, че се случва много по-често, отколкото признават — повтори Рут. — Затова между операциите ни местят другаде.
— Неотдавна срещнах Родни — спомних си аз. — Скоро след като Криси е завършила. Сблъскахме се в клиниката в Северен Уелс. Изглеждаше добре.
— Обзалагам се, че въпреки това му е било много мъчно за Криси — обади се Рут. После се обърна към Томи: — Виждаш ли? Половината ти казват, другата половина премълчават.
— Е, не умираше от мъка — не се съгласих с нея аз. — Да, вероятно е бил опечален. Но общо взето състоянието му беше добро. Сигурно година-две не се бяха виждали. Каза ми, че Криси би го приела спокойно. Кой ще знае, ако не той?
— Защо пък да знае? — възкликна Рут. — Как би могъл да разбере как се е чувствала Криси, какво е било желанието й? Не той е лежал на операционната маса, отчаяно вкопчен в живота! Така че, откъде би могъл да знае?
Това избухване ми напомни за предишната Рут и аз отново се обърнах към нея. Стори ми се — може пък това да е бил само отблясъкът в очите й, — че ме гледа твърдо, сурово.
— Лошо — намеси се Томи. — Да завършиш още на втората операция. Много лошо.
— Не мисля, че Родни го е приел като нещо неизбежно — продължи Рут. — Вероятно сте разговаряли само няколко минути. Какво би могла да разбереш за толкова кратко време?