Стечение на обстоятелствата
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #1
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: СЛОВО
- ISBN: 9544395814
- Переводчик: Соня Димитрова Семова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Стечение на обстоятелствата». Краткое содержание книги:
— Защо пак го замъкна в банята? — недоволно попита Коротков. — Нищо не се чува.
— Точно затова го замъкна — загадъчно му отговори Гордеев, предугадил маневрата на Каменская. — Като излязат оттам, всички да са крайно внимателни. Настя ще се опита да ни предаде някаква информация. Сигурен съм, че той не изключва възможността да ги подслушваме. Много е предпазлив, не изрича нито дума, която би могла да го дискредитира.
Гала се наслаждаваше на топлите, силни водни струи. „Добра жена е все пак тази Лариса — мина му през ума, — жалко, че трябва да я убия. И двамата сме вълци единаци. Може би между нас би се получило нещо…“
— Е, как е Михрютка? — чу гласа й зад непрозрачната найлонова завеска. — Нали е хубаво?
— Хубаво е — отговори й, без да крие удоволствието си.
— А ти се дърпаше — засмя се тихо тя. — Слушай, а може ли да те питам нещо?
Гала застана нащрек и за всеки случай завъртя крана, за да усили шума на водата. Но Лариса явно си беше научила урока, защото открехна леко завеската и се приближи почти до ухото му.
— И Ирка ли ти я…
Той се направи, че не разбира.
— Коя Ирка?
— Филатова. Беше ми приятелка. Точно заради този ръкопис я убиха.
— За пръв път чувам.
— Кой друг може да е, щом не си ти?
— Казах ти — за пръв път чувам. Не знам нищо за никаква Филатова.
— Не лъжеш ли?
— Защо реши, че трябва да я познавам?
— Ирка ми даде този екземпляр от ръкописа.
— Бива си те! И искаш да измъкнеш четиридесет хилядарки от Павлов само да му го кажеш? Аз не бих ти дал и рубла за тези сведения.
— Ти си си ти, Павлов си е Павлов. Той може и повече да даде. А на теб за какво ти е ръкописът?
— Ще ми се да си поговоря с Александър Евгениевич по мъжки. Не го харесвам. Сигурно той е убил приятелката ти.
— Откъде знаеш?
— Знам. Край, отдръпни се, разговорът свърши.
Настя послушно отстъпи към вратата. Гала спря водата и посегна за кърпата. След душа се чувстваше много по-добре. Би могъл да й признае, че той е убил Филатова. Все едно, тя вече беше пътник към оня свят. Утре по това време нямаше да я има. Освен това щеше да започне наистина да се страхува от него и да престане с хапливите си забележки. Но кой знае защо Гала чувстваше, че не трябва да си признава.
— Вземи този халат — предложи му Настя, като видя, че се кани да се облича. — Можеш да си опереш ризата, чистнико, до сутринта ще изсъхне.
— Ще мине и без пране — отвърна й сърдито той.
Само това оставаше — да пере пред нея. Трябваше да изпразни джобовете си и тя щеше види… Макар че можеше и да не загрее.
Но все пак нахлузи халата. Никак не му се щеше да облича просмуканата от пот риза.
— Да вървим в стаята, стига сме висели в кухнята — изкомандва той.
— И колко още ще седим така? — попита Настя.
— Искаш да спиш ли? Лягай, ще те събудя, когато трябва.
— Друго не можа ли да измислиш? Намерил си глупачка! Как да спя, когато в къщата ми има чужд мъж. Ти да не би да не си ченге, а обикновен крадец?
— Не съм ченге, колко пъти да ти повторя! — избухна Гала.
— Докажи го! — невъзмутимо настоя тя.
— Как?! Не знам как да ти докажа!? Предложи вариант, съгласен съм на всичко!
— Хвана го натясно — доволно изкоментира Гордеев. — Да го видим сега как ще се измъкне.
— Виктор Алексеевич, обяснете ми какво става? — озадачено го погледна Доценко.
— Това, което тя прави в момента, се нарича „метод на научното лутане“ — усмихна се Коротков. — Пробва разни варианти, импровизира, опитва се да разбере защо не я убива.
— По дяволите, къде е Ларцев? — кипна Колобок. — Точно сега мястото му е тук. Михаил, започвай да звъниш по болниците. Може нещо да му се е случило.
— Влезте да се простите с нея — шепнешком, за да не събуди Надюшка, рече докторът.
Ларцев внимателно остави детето на пейката и с вдървени крака прекрачи прага на болничната стая. Наташа лежеше слабичка като момиченце, големият корем, с който напоследък беше свикнал да я вижда, го нямаше. Как да се прости с нея? Володя изобщо не разбираше какво искат от него. Да я целуне? Не му се беше налагало да се прощава с близки в болницата. Той безпомощно хвана ръката й, погали пръстите й. „Но как може така — помисли си, — ето я, има я, аз я докосвам, дори ми се струва, че тя ме чува. И в същото време я няма. Та тя е топла още. И в същевременно е мъртва.“ Не можеше да го проумее…
Отвори очи и се озова на пейката до спящата си дъщеричка. „Нека да си поспи — мина му през ума. — Ще има време да се наплаче, като й кажа.“ Опря гръб на студената, боядисана с блажна боя стена и пак започна да се унася. „После, после, всичко после…“