Стечение на обстоятелствата

— Да вървим — кимна Гала на Настя.

„Не трябва да влизам в къщата. В никакъв случай. Ако вътре има засада, мога да им попреча. Или той ще ме хване и ще ме държи пред себе си като заложница, или ще се окажа на линията на огъня. Какво да правя? — трескаво разсъждаваше тя. — Как да не вляза в къщата, без да предизвикам подозрения? И къде е тази заключена врата? Къде е?“

Отляво се разнесе заплашително ръмжене. Овчарката се приближи към Настя и муцуната й не бе никак дружелюбна. Настя машинално погледна надясно, търсейки път за отстъпление от враждебно настроеното животно. Никога преди не се беше страхувала от кучета, винаги бе успявала да намери общ език с тях. Но този пес не й вдъхваше доверие.

Лекичко се отдръпна и пак се огледа. На около десетина метра забеляза металната врата на бараката, заключена с внушителен катинар.

— Приберете кучето — рече сърдито.

— Не бой се, няма нищо да ти направи, то е добро — отговори й пазачът и някак странно я изгледа.

Кучето заръмжа още по-силно. Настя безпомощно потърси с очи Гала, който се беше качил на верандата и отключваше вратата с гръб към нея.

— Махнете най-сетне това куче! — нервно извика.

Гала се обърна. На лицето му беше изписано неприкрито злорадство.

— Не бой се, не хапе. Просто не те харесва. Такива вредни като теб през девет баира ги усеща — саркастично я информира.

Стопанинът на кучето равнодушно ги гледаше, без да прояви ни най-малко състрадание към Настя.

Тя направи още крачка надясно и кучето веднага я последва.

— Влизай в къщата — заповяда й Гала.

— Не мога, страх ме е — жално отвърна Настя, като продължаваше да отстъпва надясно към бараката.

Кучето, което упорито я следваше, изведнъж яростно залая.

— Ей, човече — ядосано подвикна Гала. — Прибери си песа. Стига си се правил на глупак.

До бараката оставаха само няколко крачки. Настя през глава се втурна към желязната врата, блъсна я с рамо и изчезна в тъмнината…

Нататък всичко стана някак много бързо, тихо и делнично. Операцията, която бяха подготвяли и разработвали повече от две седмици, приключи само за няколко минути без нито един изстрел.

Настя дойде на себе си от нечие горещо дишане право в лицето й. Протегна ръка, напипа кичур козина и веднага след това един грапав език я близна по бузата. С мъка се надигна. Рамото, с което беше блъснала вратата, я болеше нетърпимо. „Глупачка такава! — рече си, — можеше да се досетиш, че е необходимо само леко бутване.“ След малко разбра, че при падането си е ожулила коляното и си е счупила токчето.

Предпазливо погледна навън. Гала вече беше с белезници и тъкмо го качваха в колата. Колко ли време се бе търкаляла в тази барака? Излезе, седна направо на земята и с тъга заразглежда повредената си обувка и кървящото си коляно. Май и главата си беше ударила…

— Бойните загуби ли оценявате? — чу до себе си насмешлив глас.

Вдигна глава, видя куция пазач и измъчено му се усмихна.