Бляскавият двор [bg]

Хвърлих ѝ изненадан поглед:

– Това е почти същото, кое­то каза Уо­рън.

– Наистина ли?

Кимнах.

– Че всички тези мъже ще се опитат да ме ласкаят, но че той бил единственият, готов да направи предложение за мен въз основа на качествата ми и нуждата му да има партньорка, на чиито съвети може да се довери.

Веждите ѝ се повдигнаха:

– Тази вечер не чух нищо дори далечно наподобяващо това от моите кандидати. Все още мисля, че онова първоначално предложение беше самонадеяно, но...

– Но?

– Може би не биваше да го отпращаш толкова бързо.

– Бога ми, Мирабел Виана, никога не съм помисляла, че ще кажеш подобно нещо.

Тя изсумтя насмешливо.

– Е, това беше, преди да чуя как сравняват кожата ми с нощното небе.

– Майорът ли беше?

– Да – каза тя и двете се разсмяхме.

След това не говорихме много, докато се наслаждавахме на кратката си почивка. Гледахме тълпата, другите момичета, кои­то танцуваха и флиртуваха с обожателите си. Повечето бяха преодолели първоначалната си стеснителност и с пълна сила се наслаждаваха на вниманието. Особено Клара сякаш бе във възторг. Тя танцуваше с майора и се запитах какви ли комплименти ѝ беше приготвил. Явно се опитваше да увеличи шансовете си, като разговаря с всички ни.

Внезапно Мира се изправи с изненадано изражение на лицето.

– Какво има? – попитах.

– Аз... няма нищо. Но трябва да... трябва да проверя нещо. Веднага се връщам.

Тя забърза надолу по подиума, без да ме погледне. Огледах се наоколо в опит да забележа какво беше привлякло вниманието ѝ, но видях само море от лица.

Скоро отново бях въвлечена в суматохата. Когато присъстващите на празненството най-накрая се разпръснаха, бяха минали почти пет часа. Възбудата и приливът на адреналин бяха изчезнали и копнеех само за леглото си. Стъпалата ме боляха. В мига, щом се озовах отново в преддверието, се подпрях тежко на стената, затваряйки очи с облекчение.

Някой преплете ръка с моята.

– Спокойно, милейди. Още не бързайте да припадате.

Отворих очи:

– Казах ти да не ме наричаш така.

– Не мисля, че тази вечер някой би приел думите ми буквално. Можеш ли да ходиш?

– Разбира се. – Изправих се и Сед­рик плъзна ръка по-плътно около гърба ми, оставяйки ме да се сгуша в него. Другите момичета също си помагаха: всички бяхме изтощени, докато вървяхме към каретите.

– След това ще бъде много по-лесно – каза той. – По-малки празненства. Частни домове. Срещи на четири очи в къщата. Целта на това беше само да привлечем вниманието им.

– Надя­вам се да е подействало.

– За теб – да. Наложи ми се да отпратя цели пълчища от тях. Просто нямаше време.

– Е, надя­вам се да си подбрал само онези, кои­то... – Спрях рязко близо до каретата, към коя­то ме водеше, и хвърлих поглед наоколо: – Къде е Мира?

Сед­рик също погледна. Беше среднощ и зад залата цареше истински хаос: бе пълно с коне, карети и с наемниците на Джас­пър. Сега момичетата не бяха толкова бляскави и нямаше нужда от по-раншния педантичен ред. Най-вече искахме да се качим в някоя карета и да се приберем.