Драконите на изгубената звезда [bg]

Палин замълча, без да е сигурен дали може да му вярва или не.

— Пожали ме, Маджере, престани да се мусиш — изрече Даламар, като с очевидно удоволствие разтълкува погрешно липсата на отговор. — Не отива на човек на твоята възраст. На колко си всъщност? Шейсет, седемдесет, на сто години? Никога не съм сигурен с вас, човеците. Изглеждаш ми като останка от миналото. А колкото до Джена и това, че е „предала“ доверието ти, двамата с кендера имате късмет, че го стори, понеже иначе едва ли щях да проявя интерес към теб и сега щяхте да се намирате под нежните грижи на Берил.

— Подигравките ти с възрастта ми не могат да помогнат — отвърна спокойно Палин. — Зная, че съм стар. Процесът е съвсем естествен при човеците. Но не и при елфите. Погледни се в огледалото, Даламар. Ако годините са взели своята дан при мен, то какво да кажем за теб? А щом заговорихме за гордостта — на свой ред сви рамене магьосникът, — изгубих моята преди доста дълго време. Трудно е да запазиш гордостта си, след като не можеш да събереш достатъчно магия, за да си затоплиш сутрешния чай. Сигурен съм, че много добре знаеш за какво говоря.

— Може би — отвърна мрачният елф. — Зная, че съм се променил. Битката с Хаос ми открадна стотици години живот, но не съжалявам за нищо. В крайна сметка победителят бях аз. Бях победител и победен. Спечелих войната, но бях надвит от онова, което последва. Загубата на магията… Рискувах живота си заради нея — продължи той с нисък и глух глас. — И бих го направил отново. А какво стана? Магията си отиде. Боговете също. Оставиха ме ограбен, безсилен и безпомощен. Направиха ме… обикновен!

Дишането на Даламар се бе учестило.

— Всичко, което отдадох за магията… родината, народа, близките си… Смятах, че замяната е била изгодна. Саможертвата ми, а тя наистина бе значима, макар че само елфите биха могли да ме разберат, беше възнаградена. Ала ето че наградата ми бе отнета, а аз останах с празни ръце. Празни ръце. И всеки го знаеше… Някъде по това време до мен достигнаха слуховете, че Келендрос Синия се готви да заграби Кулата ми, че Мрачните рицари също се канят да я атакуват. Моята Кула! — изръмжа ожесточено Даламар. Той стисна слабите си юмруци. Сетне съвсем бавно ги отпусна и се изсмя неприятно. — Казвам ти, Маджере, дори блатните джуджета можеха да поискат своя дял, а аз не можех да сторя нищо, за да ги спра. Някога бях най-могъщият чародей по лицето на Ансалон, а сега, както сам казваш, не мога да подгрея и канче вода.

— Не беше само ти — каза бездушно Палин. — Всички ние пострадахме по този начин.

— Не, не е така — отвърна разгорещено мрачният елф. — Нямаш и най-малка представа какво изпитвах. Не си се жертвал така, както се пожертвах аз. Имаше родителите си. Имаше своите жена и деца.

— Джена те обичаше… — започна другият магьосник.

— Смяташ ли? — лицето на Даламар се изкриви. — Понякога ми се струва, че просто се възползвахме един от друг. И тя не ме разбираше. Беше също като теб, непрестанно ми изтъкваше проклетите ви човешки надежди и оптимизъм. Защо вие, човеците, винаги сте такива? Защо не спирате да се надявате, когато за всички е ясно, че всяка надежда е изгубена? Не понасях баналните й подмятания. Започнахме да се караме. Тя си тръгна, а аз нямах нищо против да видя гърба й. Нямах нужда от нея. Не се нуждаех от никого. Само аз можех да защитя Кулата от разплутите крилати червеи и направих онова, което се изискваше от мен. Трябваше само да сторя така, че да изглежда все едно Кулата е била разрушена. И успях. Планът ми проработи. Никой не знае, че Кулата е тук. И никой не ще научи, освен ако аз не го пожелая.