Драконите на изгубената звезда [bg]

Тас отново хвърли поглед назад, за да си вдъхне кураж. Все още виждаше Кулата, или поне части от нея, понеже непрестанно движещата се маса от умрели заплашваше всеки момент да я закрие напълно от очите му. Изтича до главата на Палин и го хвана за раменете. Сетне заби пети в земята, изпъшка и го потегли. Магьосникът не беше толкова висок, колкото някои други човеци — кендерът си представи как би му се наложило да тегли Карамон например, но пък без съмнение бе възрастен мъж, а и не му помагаше особено. За сметка на това Тас беше малък кендер, при това вече понатрупал години. Успя да го издърпа през покритата с иглички земя на няколко стъпки разстояние, след което се наложи да го пусне и да спре да си поеме дъх.

Мъртвите не се опитваха да го спрат, но бръмчащият шепот стана толкова силен, че кендерът заскърца със зъби. Отново вдигна Палин за раменете, хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Кулата все още се намира там, където трябваше да се намира, и затегли. Дърпаше, задъхваше се и се препъваше, но не го изпускаше. С едно последно усилие на волята, при което петите му се подхлъзнаха и избягаха изпод краката му, Тас най-сетне изтегли Палин извън очертанията на гората върху килима от кафяви иглички около Кулата.

Като хвърляше по едно око към мъртвите, които все така се трупаха в сенките на дърветата, наблюдаваха и очакваха, кендерът пропълзя на четири крака и се взря разтревожено в лицето на приятеля си.

Палин вече не се опитваше да си поеме дъх. Дишаше с благодарност. Очите му премигнаха няколко пъти и се отвориха ужасено и подивяло. Изправи се внезапно и с вик на уста, протягайки пръсти напред.

— Всичко е наред, Палин — улови го за една от търсещите ръце Тас и я стисна здраво. — В безопасност сме. Или така смятам. Явно има някаква преграда, която им пречи да ни последват.

Магьосникът се втренчи в гърчещата се тъмна маса от души. Потрепери и отмести очи към входа на Кулата. Лицето му се смрачи. Той се изправи и започна да отърсва игличките от мантията си.

— Спасих ти живота, Палин — каза кендерът. — Можеше да умреш там.

— Да, Тас, можех — отвърна магьосникът. — Благодаря ти. — Той погледна надолу към приятеля си с поомекнало изражение. Сложи ръка на рамото му. — Много ти благодаря.

Щом обаче отново се взря към Кулата, лицето му се смръщи още повече. Остана втренчен към вратата, колкото да си поеме още няколко дълбоки глътки въздух, след което тръгна към нея. Беше по-блед дори в сравнение с мига, в който го бе открил кендерът, но сега в него се долавяше някаква особена решителност. Непоклатима решителност, каквато Тас не бе виждал у никого дотогава.

— А къде отиваш сега? — попита Тасълхоф, готов за поредното приключение, въпреки че не би имал нищо против една съвсем кратка почивка.