Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Оставаше главният въпрос: а след това. Не ми се вярваше Бин Паша да е от приказливите. Имахме работа със закоравели терористи — хора, които на драго сърце забиват коли, натоварени с експлозиви, в цивилни тълпи или военни колони.
Това не ме засягаше — моята работа беше да доставя пленника на Биан; от нея се искаше да му развърже езика. Но се надявах двете с Филис да са измислили нещо по-добро от вариантите, които ги чух да обсъждат, преди да потегля. С тази успокояваща мисъл аз се унесох в дрямка.
Сякаш само след миг някой затропа по предното стъкло. Сигурно съм подскочил, защото Смит каза:
— Спокойно. Това е Файндър.
Задната врата се отвори и аз излязох. Погледнах часовника си и видях, че съм спал дълго — беше един и петнайсет. Не виждах, но усещах как Файндър ме оглежда в тъмното. После той каза:
— Добре дошъл в Ирак, полковник. Дълъг път си минал.
— А ти си си избрал калпав занаят.
— Не се заблуждавай. Парите са адски добри.
— Но, разбира се, не го правиш заради парите.
Той се разсмя.
— Глупости. За какво друго?
Въпреки тъмнината успях донякъде да го разгледам: нисък, около метър и шейсет и пет; възраст малко над трийсет и пет; кожа черна; стройна фигура и невероятно изящни черти на лицето. Разбира се, на бойното поле ръстът няма значение — важен е размерът на пушката. Гласът му обаче беше плътен и властен.
— Твоята партньорка те изпревари — съобщи той. — Свърза се с мен преди пет часа.
— Партньорка?
— Да, Тран. Майор Тран. Партньорка ти е, нали? Сега е в колата ми.
Преди да се опомня, гласът на Биан изрече от тъмното:
— Промяна на плановете, Шон. Идвам с теб.
Погледнах към нея.
— Не, връщаш се в самолета.
— И аз се радвам да те видя.
— След седем-осем часа още повече ще се радваш. В Багдад, както предвиждахме.
— След като ти потегли, разговаряхме с Филис. И решихме…
— Аз ли командвам акцията или вече не?
— Ами… да. Това няма нищо…
— Добре. — Погледнах Файндър. — Дамата иска да се върне в Багдад. Незабавно.
Тя също погледна Ерик Файндър и твърдо заяви:
— Дамата не иска нищо подобно. — После се завъртя към мен и отсече още по-решително, но не толкова любезно: — Трябва да си поговорим насаме.
Не можех да различа изражението на Файндър, но и без това си представях какво мисли: Захванал съм се с опасна и трудна мисия, а онези глупаци от Вашингтон ми пращат двойка смешници.
Хванах Биан за ръката и я дръпнах на петнайсетина метра от Файндър. Завъртях я към себе си и казах:
— Няма да стане.
— Прав си, с тая рокля нищо няма да стане. Изглеждаш смешен.
Тук трябва да отбележа, че тя също беше с абая и фередже и изглеждаше много добре, дори страхотно. Имаше много красиви очи. Тайнствени.
— Биан, не съм в настроение. Разбра ли? Аз…
— Как изглеждам? — прекъсна ме тя.
— Ще кажа на Файндър…
— Чудя се как жените носят по цял ден тия неща — грозни, запарващи и неудобни. От друга страна обаче, не трябва да си бръснеш краката, да обуваш чорапи или да си правиш прическа. И ако лепнеш два-три килограма отгоре, никой не забелязва. Може пък да са по-умни от нас.
— Престани да си правиш оглушки.
— Започни да се държиш любезно. Може и да те изслушам.
Дълбоко въздъхнах и се опитах да си възвърна обичайната безгрижна любезност. Усмихнах се мило и казах:
— Дрехата ти отива.
— Благодаря.
— Как мина пътуването? — попитах аз.
— По-добре от твоето. Ще видиш на връщане. Частен реактивен самолет, удобни кресла, добре зареден бюфет. — Тя се усмихна и добави: — Вмъкнах тайно на борда шест бири „Молсън“. За теб.
Замълчах.
— В хладилника са — продължи тя. — Приятно студени. Мисли си за мен, когато ги пиеш.
— В момента си мисля дали да не те удуша.
— Видя ли? Нямаш капка признателност.
— Престани.
— А ти как пътува?
— Ядох армейска дажба с пясък, а шофьорът през цялото време си подсвиркваше кънтри. Мразя кънтри.
— Можеше да налетиш и на рапър.
— Хей… права си. Пътувах чудесно.
— Няколко пъти съм влизала по шосе 8. Първия път и на мен не ми допадна шумът. Стреляха по нас. Спомням си, че пътувахме не четиринайсет часа, а цели двайсет и три дни.
Знаех какво прави — напомняше ми, че е войник и ветеран, закален в битки.
— Ще ми е трудно да пазя дори себе си — казах аз.
— Сега на мъжкар ли се правиш?
— Дай да не подхващаме тая тема, Биан.
Но тя вече я беше подхванала и отговори:
— Ти си… Добре де, може да си вършил някога тия неща и може би си мислиш, че тук не е място за жена. Но времената се промениха. Събуди се.