Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Макар че Фалуджа е само на петдесет километра от Багдад, движението се оказа доста натоварено, най-вече заради бавните американски военни колони, които напълно задръстваха шосето. По някое време Смит сподели:
— Много военен транспорт има тая вечер. Странно. Повечето иракчани и дори военните предпочитат да се приберат още по светло.
Малко по-късно той посочи надясно и каза:
— Затворът „Абу Гариб“. Хей там… Виждаш ли?
Погледнах и не видях нищо освен светлините на няколко индустриални сгради. Може би щях да се върна през деня и да видя най-голямата забележителност на Ирак в цялото й великолепие. А може би не.
След като излязохме от Багдад, аз забелязах, че градчетата изглеждат по-бедни, порутени, същински бордеи. А според информацията на ЦРУ в момента се движехме през по-заможната и развита част — Сунитския триъгълник, — където Саддам хвърлял пари заради своите събратя по религия, сунитите. Вероятно в шиитските области градчетата изобщо не бяха за гледане.
Погледнах часовника си — наближаваше девет.
— Кога започваме?
Видях как той ме погледна в огледалото.
— Мислех, че знаеш.
Тъй като не исках да разбере колко съм бос, отговорих:
— Искам да знам дали няма промени.
— Тази нощ.
Тази нощ?
— Исках да кажа… по кое време?
— Обикновено е най-добре около два след полунощ.
Мислех, че разбирам, но все пак попитах:
— Защо?
— Защото по това време повечето бунтовници спят. Ако стане нещо, ще са доста замаяни. Така разполагаме с един час за влизане, час за отвличането и час за измъкване. Може би трийсет минути по-малко, ако стане гаф. Разбра ли? — А ако се забавим?
— Ако до пет сутринта не сме се измъкнали, най-добре е да се покрием до утре вечер. Бунтовниците разполагат постове за засичане на американски шпиони. — Той добави: — Не се бой. Имаме нелегални квартири във Фалуджа.
След кратко мълчание Смит ме уведоми:
— Обектът може да се премести всеки момент. Някои от тия хора не остават да спят по два пъти на едно място. — Погледна ме в огледалото. — Чакахме те преди петнайсет часа. Това време беше предвидено за инструктаж и подготовка. Ще се справиш ли?
— Имам ли избор? — отвърнах аз. — А може онзи да се е изнесъл вчера.
— Може.
— Донякъде се надявах в пристъп на угризения да се предаде, преди да пристигна.
Смит се усмихна насила.
— Е, знае ли човек… Двама наши наблюдават сградата.
— И какво виждат?
— Там наистина има бунтовници. Поне петима. Може би повече. Не се събират на големи групи. Някой май засича скривалищата им и ги бомбардира, затова сега гледат да се разпръскват. Няма начин да разберем дали точно твоят човек е там.
Няколко минути по-късно Смит отби надясно от шосето и пътувахме още пет минути, преди да изключи фаровете. Нататък продължихме в пълна тъмнина. Излязохме на черен път, друсахме се стотина метра и накрая той спря и изключи двигателя.
Завъртя се и ме погледна.
— Другите ще пристигнат след няколко часа. Опитай се да поспиш.
Надяна очила за нощно виждане, слезе от колата и бавно се завъртя, оглеждайки околностите.
След като очите ми привикнаха с мрака, видях наоколо равно поле без никаква растителност. На три-четири километра от нас се мержелееха няколко зле осветени селца. Общо взето, добър сборен пункт. Смит можеше да види кой идва още от два километра, което надхвърля прицелната далекобойност и на най-добрия снайперист. Затворих очи и се замислих какво следва. Ако проникнехме във Фалуджа живи и здрави, ако Бин Паша беше в сградата и ако наистина го хванехме — с което трикратно нарушавах армейското правило, че само глупаците предполагат, — пак оставаше досадният въпрос какво да правим с човека, след като ни падне в ръцете. По план Смит и неговите хора трябваше да ни върнат в Багдад, където щях да се срещна с Биан. Ако всичко вървеше по разписание, тя вече ме чакаше със специално нает самолет на багдадското летище.
Щеше да я придружава лекар от Управлението — напълно излишна предпазна мярка, увери ме Филис, макар че никога не е зле да предвиждаш най-лошото. Като знаех каква е Филис, докторът сигурно щеше да се казва Менгеле и да си носи в чантата серум на истината, електрошок, клещи, клечки за под ноктите и тъй нататък. Но може би само си фантазирах. Или пък наистина познавах Филис.
Така или иначе, Биан имаше прикритие като моето — че трябва да откара до Щатите американски военнопленник заедно с адвоката му. Разбира се, пътникът щеше да е Бин Паша, името на адвоката е ясно, а целта нямаше да е Америка — където Бин Паша би попаднал под закрилата на закона, — а място, където няма да има права и това би му помогнало да пропее за колегите си.