Вихрената годеница

— Те навярно никога не са виждали с очите си кралица — каза Жулиет.

Мария Антоанета вдигна глава.

— Е, да, сега имат възможност да видят. И аз ще им покажа как се държи една кралица. — После кралското й държание се изпари и тя отново се превърна в съсипана, преждевременно състарена жена. — Дете, сега трябва да си вървиш. Беше много мило от твоя страна да ме посетиш, ала би могло да стане опасно за теб, ако останеш още дълго. Този чудат и недодялан Херберт, нашият тъмничен надзирател, е същински canaille. Най-доброто, което би му хрумнало, за да ми причини още повече мъка и страдание, е да те накаже по някакъв начин.

Жулиет си пое дълбоко дъх.

— Дойдох тук по съвсем разбираема причина — изрече тя задъхано. — Бих искала да притежавам „Вихрения танцьор“.

Кралицата се смая.

— Отдавна го желаеш. Още като дете обичаше статуетката. — Лицето й беше безизразно. — Но „Вихрения танцьор“ принадлежи на мен. Не го давам!

— Жан Марк Андреас все още иска да го купи. Спомняте ли си Жан Марк?

— Та как бих могла да го забравя? — възрази Мария Антоанета сухо. — Той не е човек, когото току-така бих забравила.

— Той е склонен да ми даде два милиона ливри за статуетката. Тази сума е достатъчна, за да откупи излизането ви от затвора и бягството ви в Австрия.

Кралицата стоеше като вкаменена пред нея.

— Вероятно. Пазачите вземат охотно дребни суми и ни предоставят допълнителни удобства.

— Кажете ми къде е „Вихрения танцьор“ и аз ще го прибера. После ще го продам на Жан Марк и ще ви дам парите.

— На мен няма да даваш парите. — Кралицата размишляваше напрегнато. — С тях не бих могла да предприема нищо тук. Ала в града съществува една група верни хора, които по всяка вероятност биха могли да помогнат. Иди в кафене „Дю Ша“ на Пон Ньоф и попитай за Уилям Даръл.

Фенерджията беше завършил обиколката си и бавно се приближаваше към тях през двора.

— Времето изтича. Къде е фигурата?

Погледът на Мария Антоанета търсеше настойчиво очите на Жулиет.

— Мога ли да ти се доверя? Исках да запазя „Вихрения танцьор“ за моя малък Луи Шарл. Вероятно той никога няма да стане крал на Франция, ала „Танцьорът“ ще му помогне да се задържи на повърхността.

— Все пак е по-добре да се спасите вие и кралското семейство, отколкото някаква си статуетка.

— Да, може би…

— Той идва, по-бързо!

— Фигурата е в Белведере. Наредих на мосю Минк да направи скривалище под сфинкса, когато го извайваше. Там заповядах да скрият фигурата, когато узнах, че сганта се е втурнала към Версай.

Жулиет се опитваше да се овладее и размишляваше трескаво. Белведере беше един павилион зад Пти Трианон, ала стъпалата му се охраняваха от множество фигури на сфинксове.

— Кой сфинкс?

— От лявата страна на портата, фигурата, която гледа към малкото изкуствено езеро.

Кралицата пъхна ръцете си в маншона.

— Не злоупотребявайте с доверието ми, Жулиет! Има толкова малко хора, на които мога да се доверя.

С тези думи тя се обърна и забърза към високата кула. В следващия миг изчезна във входа.