Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
— Но какво има, гражданино?
— Не, няма нищо. Просто… — Дюпре навъси чело. — Тази жена ми се стори позната.
— Коя жена?
— Онази с кафявото наметало. Тя току-що се скри зад ъгъла.
— Вие познавате ли я?
— Фигурата и походката ми изглеждат познати.
— Вероятно е някоя актриса, на която често сте се възхищавали на сцената. Нали сте усърден посетител на „Комеди Франсез“.
— Възможно е. — Дюпре сви рамене. — Ако наистина я познавам, с времето ще си спомня. Имам отлична памет.
— В това съм убеден. — Дантон се приближи към писалището и взе позива. — Я да видим каква е днес темата на отровните тиради на Марат.
Дюпре се отдръпна от прозореца.
— Не бива да говорите така за него. Той е истински приятел на републиката.
— Ала понякога важи правилото да забравиш лоялността си към един приятел, за да можеш да спечелиш друг. — Дантон направи многозначителна пауза. — Не изпитвам никаква симпатия към Марат.
Дюпре се колебаеше. После на лицето му прекия подкупваща усмивка.
— Никога не бих дал да се разбере, че е изгубил лоялността ми, преди да си осигуря положение, което ми обещава повече.
Пресвета Богородице, този човек би оставил с пръст в устата и самия дявол, ако някой друг му предложеше нещо по-добро!
Дантон прикри ловко своето отвращение и неприязън.
— Много добре разбирам вашата предпазливост.
— В момента би било грешка да се откажа от завоюваната си позиция. Утре тръгвам с важна мисия за Андора. Но бихме могли да проведем един разговор след завръщането ми.
— За Андора ли? — Учудването на Дантон беше безкрайно. За Испания! Че какво ли беше наумил Марат да върши с испанците?
— Става дума за един твърде важен за Франция случай, който той ми повери.
— Разбирам. — Дюпре явно нямаше намерение да разказва по-подробно и ясно за естеството на поръчението си, мислеше си ядосано Дантон. Защо, но дяволите, Марат си пъхаше дългия нос и във външната политика? — Утре ли тръгвате на път?
Дюпре кимна.
— Марат ми разреши преди това да прекарам четиринадесет дни при майка ми, която живее в селцето Клермон край Париж. Пътуването през Пиренеите би могло да се окаже доста мъчно в някои отношения и бих искал да се подготвя духом и телом за него.
В такъв случай „мисията“, макар и твърде важна, не беше много спешна.
— След героичните ви усилия миналия месец от само себе си се разбира, че се нуждаете от почивка — промърмори равнодушно Дантон, докато посягаше към шапката и ръкавиците си. — Елате, крайно време е да тръгваме за заседанието на Конвента!
Косите на Мария Антоанета бяха побелели.
— Дръж си наведена главата! — прошушна човекът, който палеше фенерите. — Казах ти да не се оглеждаш на всички страни, докато сме в двора.
Жулиет наведе очи и завърза по-здраво забрадката си. Ръцете й трепереха, гърлото й беше пресъхнало от сподавени сълзи. Косите на кралицата бяха побелели! Те не бяха нито напарфюмирани, нито напудрени. Тя не носеше и перука, както беше прието при празненствата във Версай. Кралицата, която беше едва на тридесет и шест години, изглеждаше два пъти по-възрастна.
— Престани да я зяпаш с отворена уста! — Старецът запали лампата отляво на портата. — Мигар искаш и тебе да хвърлят в тъмницата?
Тя изглежда толкова променена.
— Застани оттатък, в сянката! Ще я пратя при теб, за да си поговорите. Ала само пет минути, разбра ли? Щом приключа с фенерите, тръгваме.
Жулиет послушно се отдръпна в сянката на издигащата се към небето кула. Ето че здрачът изцяло се беше настанил в двора на Тампл, а пък тъмно кафеникавият цвят на роклята и забрадката й съвсем я скриваха.
Кралицата беше добре облечена. С черно наметало и маншон от кожа на златка, тя приличаше на състоятелна гражданка. Но не и на кралица на Франция. Злочестата Мария Антоанета беше загубила всичко, освен семейството си, а и то не беше вече в пълния си състав. Братята на краля, граф дьо Прованс и граф д’Артоа, бяха се спасили с бягство в Австрия, а неомъжените му сестри бяха намерили убежище в Италия. Но първородният син на Мария Антоанета, дофинът Луи Жозеф, беше загинал трагично през 1789 година. Годината, когато целият свят на кралицата започна да се люлее под краката й.
На Мария Антоанета й бяха останали единствено нейният едър и добродушен съпруг, снаха й мадам Елизабет, дъщеря й Мари Терез и малкият Луи Шарл, който сега вече беше престолонаследник.
— Жулиет? — Кралицата се взираше в тъмнината. — Ти ли си наистина? Тази мръсотия по лицето ти…
Жулиет, която понечи да направи поклон, в последния миг се разколеба. Дъщерята на един републикански фенерджия едва ли щеше да уважи кралската кръв.