Вихрената годеница

— Ала аз си мислех, че си наясно по въпроса. Нали парите са определени за него?

— За тази част от нашата спогодба не беше ставало дума.

— Но аз не бих окрала пладнешки кралицата!

— Моля за прошка! — Клещите на ръцете му се поохлабиха. — Мнението ми за човешката природа не е от най-добрите, а пък два милиона ливри са съблазнителна сума.

Тя му хвърли бърз поглед.

— Изглежда се беше усъмнил в мен. Така е, нали?

— Възможно е и да е така. — Той се усмихна. — Съвестта ми се мята насам-натам като риба на сухо, що се отнася до намеренията ми спрямо теб.

Жулиет отклони погледа си.

— Тя изглеждаше ужасно — прошепна тя. — Хиляди пъти съжалих, че отидох при нея. Щеше да ми бъде далеч по-лесно да я съхраня в паметта си такава, каквато я познавах от Версай.

— А ти какво очакваше?

— Мислех, че е изстинала в сърцето ми. Всичките тези години, които прекарах в манастира, тя ме беше пренебрегвала, а от това… болеше. Навярно бих могла да я забравя, когато й дам парите, с които да откупи бягството си от онова отвратително място. Мисълта за нея ми пречи да рисувам.

— А рисуването е над всичко, нали?

— Би ли допуснал нещо да ти пречи при твоите сделки?

— Touchi!24 — Жан Марк го каза с усмивка. — Ние много си приличаме, нали?

Тя кимна и раздвижи смутено раменете си. Би желала да я пусне. Не я стискаше болезнено, ала кожата й потръпваше толкова странно под ръцете му. Тя отстъпи крачка назад и той я пусна.

— Армията окупирала ли е Версай?

— Само една рота на Националната гвардия е там, за да възпрепятства евентуални грабежи.

— Добре. В такъв случай навярно ще успея и без чужда помощ.

— Вече ти казах, че Франсоа ще ми помогне единствено за да получа пропуск за контролните постове. Положението ми не е чак толкова опасно, тъй като Дюпре е напуснал Париж. Марат го е натоварил с някаква мисия. Навярно ти би могъл да помолиш Франсоа…

— В случай, че получа пропуск за теб до Версай, то оттам ще отпътуваш направо за Вазаро.

Трябваше да й е ясно, че няма да е толкова лесно да промени решението на Жан Марк да я отдалечи от Париж.

— Та как бих могла да продължа за Вазаро, когато трябва да се върна в Париж, за да ти предам „Вихрения танцьор“?

— Аз ще дойда с теб.

— Ти искаш да ми помогнеш? Чудесно! — Но веднага след това Жулиет се намръщи. — Че защо? За това не ставаше дума в нашето споразумение.

— Мога да променям споразумението, както ми скимне. В края на краищата аз съм човекът, който плаща за „Вихрения танцьор“.

— И ти ще ми дадеш двата милиона, въпреки че ще ми помагаш? Спогодбата все още е в сила, нали?

Той помълча малко.

— Мислиш ли, че бих те измамил? Доколкото си спомням, ти беше окачествила алчността ми като честна и почтена.

Видя ли да пробягва по лицето му сянка на уязвено честолюбие? Не, трябва да се беше заблудила, тъй като в тона му се долавяше само язвителност.

— Защо не допуснеш, че и моето мнение за човешката природа не е от най-добрите? Отгоре на всичко винаги ми е трудно да те разбера.