Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
Той тръгна, но не към черната врата, а към арката отляво, която помнеше и която водеше към стълбите за съдебните зали долу. Докато слизаше предпазливо по тях, прехвърляше наум възможностите, с които разполага: все още имаше две-три пиратки примамки, но може би беше за предпочитане просто да почука на вратата, да влезе в съдебната зала като Рънкорн и да повика за малко Мафалда. Не знаеше, разбира се, дали Рънкорн е достатъчно влиятелен, та такова поведение да му се размине, а дори и да успееше да изведе Хърмаяни и тя не се върне вътре, може би щяха да претърсят министерството още преди тримата с Рон да се измъкнат…
Погълнат от мислите си, Хари не забеляза веднага необичайния мраз, който го обгърна, сякаш навлизаше в мъгла. С всяка крачка надолу ставаше все по-студено: студ, който проникваше чак в гърлото му и се впиваше в белите му дробове. После у него взе да се прокрадва усещане за отчаяние, за безнадеждност, което сякаш започна да набъбва…
„Диментори“ — помисли си Хари.
Когато слезе в долния край на стълбището, се обърна надясно и видя вледеняваща гледка. Тъмният коридор пред съдебните зали беше пълен с високи силуети с черни качулки и с напълно скрити лица, чуваше се само накъсаното им дишане. Вцепенените мъгълокръвни, доведени за разпит, се бяха сгушили един до друг и трепереха на твърдите дървени скамейки. Повечето бяха захлупили лица върху дланите си — вероятно в инстинктивен опит да се скрият от ненаситните пасти на дименторите. Някои бяха придружавани от семействата си, други седяха сами. Дименторите се плъзгаха напред-назад пред тях, а студът, безнадеждността и отчаянието притиснаха Хари като проклятие…
„Съпротивявай се“ — каза си той, ала знаеше, че ако не махне веднага мантията невидимка, няма да може да направи магия за покровител. Затова продължи възможно най-тихо нататък и с всяка крачка вцепенението в мозъка му сякаш се засилваше, той обаче си наложи да мисли за Хърмаяни и Рон, които имаха нужда от него.
Беше ужасно да се движи сред извисилите се черни фигури: докато минаваше покрай безоките лица, скрити под качулките, те се извръщаха към него и Хари беше сигурен, че са го усетили, може би усещаха присъствието на човек, който все още съхранява някаква надежда, някаква издръжливост…
Точно тогава сред застиналата тишина внезапно и стъписващо се отвори една от вратите на тъмницата от лявата страна на коридора и от нея екнаха писъци.
— Не, не, аз съм полумагьосник, полумагьосник съм, казвам ви! Баща ми беше магьосник, наистина, проверете… Арки Алдъртън, известен дизайнер на метли… проверете, казвам ви… пуснете ме, пуснете ме…
— Това е последното предупреждение към теб — чу се тихият глас на Ъмбридж, усилен с магия, за да звучи ясно над отчаяните писъци на човека. — Ако се съпротивяваш, ще бъдеш подложен на целувка на диментор.
Писъците на мъжа утихнаха, но в коридора продължиха да ехтят безмълвни хлипове.
— Отведете го — нареди Ъмбридж.
На вратата на съдебната зала изникнаха два диментора, които вкопчиха разложените си, покрити със струпеи ръчища в ръцете на мъжа над лактите, а той всеки момент щеше да припадне. Плъзнаха се заедно с него по коридора и мракът, който оставяха след себе си, ги погълна и ги скри от поглед.
— Следващият… Мери Катърмоул — провикна се високо Ъмбридж.
Изправи се дребна жена, която трепереше от глава до пети. Тъмната й коса беше пригладена и прихваната на нисък кок, носеше обикновена дълга мантия. Беше пребледняла като платно. Хари забеляза, че докато минаваше покрай дименторите, жената трепна.
Той го направи инстинктивно, без всякакъв план, защото му стана неприятно, че жената влиза сама в тъмницата — когато вратата се люшна и започна да се затваря, Хари се вмъкна тихо след нея в съдебната зала.
Помещението, в което влезе, не беше същото като онова, където го бяха разпитвали за злоупотреба с магия. Това беше по-малко, макар че таванът пак беше ужасно висок и създаваше потискащото впечатление, че си затворен на дъното на дълбок кладенец.
Вътре също имаше диментори, които хвърляха над залата вледеняващата си аура — те стояха като безлика стража по ъглите най-далеч от високия подиум. На него зад преграда седеше Ъмбридж, от едната й страна беше Йаксли, а от другата — Хърмаяни, пребледняла не по-малко от госпожа Катърмоул. Пред подиума напред-назад, напред-назад сновеше яркосребърна дългокосместа котка и Хари разбра, че тя е тук, за да защитава обвинителите от отчаянието, вдъхвано от дименторите: него трябваше да го усещат само обвиняемите.